Дъглас Престън - Бездна

— Възхитително — разсмя се Хач. — Отседнала си в града, значи?

— Да. Всичко беше заето, тъй че поставих бележка в пощата. Дамата зад тезгяха я прочете и ми предложи стая.

— Имаш предвид на втория етаж? У Паункукови?

— Естествено.

— При пощаджийката и мъжа й. Те са приятна, тиха двойка.

— Да. Понякога си мисля да не са умрели, толкова е тихо долу.

„Ти само чакай да видиш какво ще се случи, ако доведеш мъж в къщи“, помисли си Хач. „Или дори ако се прибереш след единайсет.“

Влязоха в пристанището и Хач привърза лодката към шамандурата й.

— Трябва да сваля тези мръсни дрехи — каза Бонтер, докато скачаше в дингито, — а и ти, разбира се, трябва да смениш този досаден блейзър.

— Но на мен това сако ми харесва — възрази Хач.

— Вие, американците, изобщо не знаете как да се обличате. Нужен ти е един хубав, италиански, ленен костюм.

— Мразя лена — рече Хач. — Винаги изглежда омачкан.

— Точно в това е шикът! — засмя се Бонтер. — Кой номер носиш? Четирийсет и две дължина?

— Откъде знаеш?

— Много ме бива да преценявам мъжете.

Хач я посрещна пред пощенската станция и двамата закрачиха по стръмните калдъръмени улички към ресторант „Приземяване“. Беше хубава, хладна вечер; облаците бяха издухани и над пристанището бе надвиснал огромен звезден купол. В ясната и светла вечер, с малките си жълти светлинки, които блещукаха от прозорците и над входните врати, Стормхейвън се стори на Хач като град от далечното и дружелюбно минало.

— Това е наистина очарователно местенце — рече Бонтер и го хвана за ръка. — Сен Пиер в Мартиника, където израснах, е също красив, но, каква огромна разлика! Той е целият в светлини и шарения. Не е като тук, където всичко е в черно и бяло. А там има какво да прави човек — много добри нощни заведения за бурен живот.

— Не обичам нощните заведения — рече Хач.

— Колко досадно — отвърна добродушно Бонтер.

Влязоха в ресторанта и сервитьорът, който позна Хач, ги настани веднага. Беше уютно заведение: две различни по размери зали и бар, украсени с мрежи, дървени кошове за омари и стъклени поплавъци. Хач седна и се огледа. Една трета от посетителите бяха служители на „Таласа“.

— Какво общество! — прошепна Бонтер. — Човек не може да се скрие от колегите си. Нямам търпение кога Джерард ще ги натири всички по домовете им.

— Така е в малките градчета. Единственият начин да се скриеш, е да излезеш на море. А дори и тогава някой от града ще те наблюдава с телескоп.

— Никакъв секс на палубата, тогава — рече Бонтер.

— Да — отвърна Хач. — Ние от Ню Ингланд винаги правим секс вътре, в кабината.

Той забеляза как доволно се усмихна тя и се запита какви ли поразии щеше да нанесе на мъжкия екип през идващите дни.

— Та какво прави днес, та се изцапа толкова много?

— Каква е тази твоя обсебеност от мръсотията? — намръщи се тя. — Калта е приятелят на археолога. — Тя се надвеси над масата. — Но в интерес на истината, днес направих едно малко откритие на твоя стар и кален остров.

— Разкажи ми.

Тя сръбна от чашата си с вода.

— Открихме лагера на пиратите.

Хач се вторачи в нея.

— Шегуваш се.

— Съвсем не! Тази сутрин отидохме да изследваме наветрения край на острова. Нали го знаеш онова място, гдето един висок десетина метра отвесен скат над скалите стои като отделен от другите?

— Да.

— Точно там, където скатът е ерозирал, има чудесен профил на почвите. Вертикален разрез, много подходящ за един археолог. И успях да намеря въглищен слой.

Хач се намръщи.

— Какво?

— Не разбираш ли — черен слой от въглища. Останки от някогашен огън. След това проверихме района с металотърсач и веднага започнах да намирам разни неща. Картеч, сачма от мускет, няколко подкови.

Тя изброяваше на пръсти намерените предмети.

— Подкови ли?

— Да. Използвали са коне за тежката работа.

— Но откъде са ги взели?

— Нима си толкова незапознат с морската история, мосю доктор? Обичайно е било да имат на борда си живи животни: коне, кози, пилета, прасета.

Пристигна вечерята им — варени картофи и омари за Хач и говеждо филе за Бонтер. Археоложката се нахвърли на храната с обезпокоителна бързина и Хач развеселен я гледаше как яде: по брадата й се стичаше сос, а лицето й бе придобило намръщено съсредоточено изражение.

— Както и да е — продължи тя и набоде с вилицата си необикновено голям къс месо — след тези открития прокопахме пробна траншея току под ската. И какво мислиш стана? Намерихме още въглища, кръгла хлътнатина от палатка, няколко строшени пуешки и еленови кости. Ранкин има някои модерни сензори, които иска да прокара над терена, за да не пропуснем нещо. Ала междувременно разграфихме лагера и утре започваме разкопки. Моят малък Кристоф се превръща в чудесен копач.