Дъглас Престън - Бездна

Той се олюля напред и потрепери от болка, след като ранената му ръка се докосна до платформата.

— Стрийтър, трябва да ни оставиш да говорим с капитана — рече Бонтер.

— Това няма да стане. Капитанът работи цял живот за това съкровище. Той говори за него дори насън. Съкровището принадлежи на него, а не на някакъв космат задник-геолог, който влезе в екипа само преди три месеца. Или на някоя френска курва. То е негово, цялото.

В очите на Ранкин светнаха пламъчетата на необуздан гняв.

— Ти, трогателно копеле!

Стрийтър сви устни, те се превърнаха в тънка бяла чертица, но не отвърна нищо.

— Знаеш ли какво? — продължи Ранкин. — Капитанът не дава пет пари за теб. Ти си му още по-ненужен сега, отколкото някога във Виетнам. Мислиш си, че и сега ще ти спаси живота ли? Забрави го. Единственото, което го интересува, е проклетото съкровище. Ти си вече история.

Стрийтър замахна с револвера към лицето на Ранкин и го стовари между очите му.

— Давай — отвърна Ранкин. — Или ме довършвай, или пусни пистолета и се бий. Ще ти размажа хилавия задник и с една ръка.

Стрийтър обърна пистолета към перилата на асансьора и стреля. Към издрасканите стени на Шахтата полетяха пръски съсирена кръв, когато Ранкин дръпна ранената си лява ръка настрани. Геологът се свлече на колене, показалецът и средният му пръст висяха само на разкъсани парченца кожа. Стрийтър започна да му нанася точно премерени ритници в лицето. Бонтер изкрещя.

Изведнъж от дълбините се понесе гърлен тътен. Частица от секундата по-късно той бе последван от рязък удар, който ги свали всички на пода. Ранкин падна назад, тъй като не можа да се хване с ранените си ръце и Бонтер го улови за яката на ризата, за да не се изтърколи от платформата. Стрийтър се съвзе пръв и когато Бонтер се изправи, той вече бе стиснал перилото и бе насочил пистолета срещу тях. Цялата конструкция се люлееше силно, титановите подпори негодуващо скърцаха. Под тях се чуваше единствено демоничният рев на нахлуваща вода.

Лифтът се наклони и спря с проскърцване.

— Не мърдайте! — предупреди ги Стрийтър.

Последва нов рязък трус и аварийните светлини премигнаха. Някакъв болт падна покрай тях, отскочи от платформата със силен звън и изчезна, въртейки се, в мрака.

— Започна се — извика дрезгаво Ранкин, свит на пода, притиснал ранените си ръце към гърдите.

— Какво започна? — изкрещя Бонтер.

— Шахтата се срутва в куполообразната кухина. Адски добре пресметнато във времето.

— Млъквайте и скачайте.

Стрийтър махна с пистолета към сивите очертания на платформата на трийсет и третия метър, чийто силует се виждаше на метър под асансьора.

Нов трус разтърси лифта и го наклони под невероятен ъгъл.

От дълбините нахлуха пориви студен въздух.

— Времето ли? — извика Бонтер. — Това не е съвпадение. Това е тайният капан на Макалън.

— Казах да млъкнете.

Стрийтър я бутна от лифта, тя падна от метър височина и се приземи тежко върху платформата на трийсет и третия метър. Вдигна глава, разтърсена, но не и наранена, за да види как Стрийтър рита Ранкин в корема. След три ритника и той се прехвърли през ръба и тупна тежко до нея. Бонтер понечи да му помогне, но Стрийтър вече се спускаше като котка по стълбата към платформата.

— Не го докосвай — рече той и размаха предупредително пистолета. — Отиваме там.

Бонтер погледна надолу. Мостчето от стълбищното устройство към тунела на Уопнър трепереше. Докато го гледаше, последва нов силен трус. Аварийното осветление изгасна и мрежата от подпори рухна в тъмнината.

— Хайде, мърдай — просъска Стрийтър в ухото й.

След това се спря. Бонтер можеше да усети дори в мрака как изведнъж се напрегна.

След това тя също го видя: слаба светлинка под тях, която се изкачваше бързо по стълбата.

— Капитан Найдълман? — извика Стрийтър.

Отговор не последва.

— Вие ли сте, капитане? — извика той отново, опитваше се да надвика гръмовния рев, който се носеше отдолу.

Светлинката продължи да приближава. Сега Бонтер можа да види, че лъчът бе насочен надолу и яркостта му пречеше да се види фигурата на изкачващия се.

— Хей ти, там долу! — извика Стрийтър. — Покажи лицето си или ще стрелям!

Чу се приглушен глас — слаб и неразбираем.

— Капитане?

Светлината приближи още, беше вече на около шест-седем метра под тях. След това изведнъж изгасна.

— Господи — рече Стрийтър и се опита да заеме по-стабилна позиция, разтвори крака и се прицели надолу, уловил пистолета с две ръце.