Дъглас Престън - Бездна

Той вдигна ножницата и я обърна, за да улови светлината, и докато правеше това усети, че сърцето му едва не спря да бие. Лицевата страна на ножницата бе плътно покрита с шлифовани сапфири с почти невероятна дълбочина, цвят и яснота. Запита се каква земна сила би могла да придаде такъв богат цвят на един скъпоценен камък.

Вниманието му се насочи към ефеса. Върху защитната дъга и дръжката бяха инкрустирани четири изумителни рубина, всеки равностоен на прочутия Де Лонг Стар, който, както Найдълман добре знаеше, се смяташе за най-съвършеният скъпоценен камък на света. Но в дъното на главата на ефеса бе вграден голям двуостър рубин, който далеч надхвърляше по размери, цвят и симетрия Де Лонг. Този камък, помисли си Найдълман, докато обръщаше ефеса на светлината, няма равен на света.

Оплетката, пръстените за по-добър захват и контрагардът бяха украсени с ослепителна комбинация от сапфири във всички цветове на дъгата — черни, оранжеви, тъмносини, бели, зелени, розови и жълти и всеки със съвършената форма на двойна звезда. Той отново трябваше да си признае, че не бе виждал такива богати, дълбоки цветове. Дори в най-трескавите си мечти не си бе представял такива скъпоценни камъни. Всеки бе напълно уникален, всеки би получил най-високата цена на който и да е пазар. Ала да ги притежаваш всичките върху едно единствено произведение на византийското златарско изкуство бе невероятно. Подобен предмет не бе съществувал никога досега на този свят, нито пък щеше да съществува отново — той бе неповторим.

С напълно ясно съзнание Найдълман установи, че преценката му за меча не се оказа погрешна. Може би само бе подценил малко могъществото му. Това бе произведение на изкуството, което можеше да промени света.

И ето, най-сетне дойде мигът. Ефесът и ножницата бяха изключителни: а самото острие би трябвало да е невъобразимо. Той хвана дръжката в дясната си ръка, ножницата — в лявата, и започна да изтегля меча изтънчено бавно.

Залялата го вълна на огромно удовлетворение първо се превърна в объркване, сетне — в шок, а накрая — в почуда. Онова, което излезе от ножницата, бе надупчено, сплескано, деформирано парче метал. Беше олющено, нашарено, окислено в някакъв странен моравочерен цвят, опръскано с някакво бяло вещество. Извади го цялото и го изправи нагоре — вторачи се в злополучното острие — наистина, думата „острие“ едва ли му прилягаше изобщо. Почуди се леко какво ли можеше да означава това. С годините си бе представял този момент стотици, дори хиляди пъти. И всеки път мечът изглеждаше различно.

Но никога — като този тук.

Той посегна и погали грубия метал; учуди се на странната му топлина. Може би мечът е попаднал в пожар и се е стопил, а след това е бил добавен нов ефес. Ала що за пожар би причинил такова нещо? И що за метал бе това? Не беше желязо — инак би трябвало ръждата да е оранжева, не беше и сребро, което потъмнява, когато се окисли. А платината и златото изобщо не се окисляват. Но този бе много, много тежък, за да бъде калай или някакъв неблагороден метал.

Кой метал придобива морав цвят, когато се окисли?

Той обърна отново меча, извъртя го във въздуха и докато го правеше, си спомни християнската легенда за Архангел Михаил.

И тогава в главата му се оформи идея.

На няколко пъти нощем бе сънувал, че погребаният в основата на Наводнената шахта меч е буквално мечът от легендата: Мечът на самия Свети Архангел Михаил, победителят над сатаната. Когато в съня си погледнеше меча, изпитваше ослепяващо покръстване, досущ като Свети Павел по пътя към Дамаск. Бе намерил странно утешение във факта, че богатото му въображение в този миг му изневеряваше. Нито една от представите му не бе достатъчно необикновена, за да обясни дълбоката почит и страха, които изпълваха старинните документи, където се споменаваше за меча.

Ала щом Свети Михаил — архангелът на Меча — наистина се е бил със сатаната, оръжието му би трябвало да е обгоряло и стопено по време на битката. Такъв меч не би приличал на никой друг.

Какъвто беше и този, който държеше в ръце.

Огледа го отново: в душата му се смесиха удивление, страх и несигурност. Ако това наистина бе такъв меч — а какво друго обяснение можеше да има? — тогава той бе доказателство, свидетелство за съществуването на друг свят; за нещо извън материята. Възкресението на такъв меч щеше да се превърне в грандиозно събитие.

„Да, да“, кимна вътрешно той. С такъв меч можеше да пречисти света; можеше да прогони духовния банкрут, да нанесе фаталния удар върху западащите религии на света и техните умиращи духовенства, да установи нещо ново за хилядолетия напред. Това, че държеше меча, не беше случайно; той го бе спечелил с потта и кръвта си; беше доказал, че е достоен за него. А той бе доказателството, за което бе копнял през целия си живот: неговото съкровище, по-скъпо от всичко друго.