Дъглас Престън - Бездна

— След като Джони изчезна в тунела — продължи той, — ми бе необходимо известно време, за да намеря изход. Не помня колко дълго беше. Истината е, че не помня много неща от тогава. Опитвал съм се, но има отрязъци от време, които си остават за мен абсолютно празни. Пълзяхме надолу по шахтата, Джони запали нова клечка кибрит… След това първото нещо, което си спомням ясно, е как пристигам до понтона на родителите ми. Те току-що се връщаха у дома от обяд или нещо подобно и веднага се втурнаха към остров Рагид ведно с половината град. Никога няма да забравя лицето на баща си, когато той се появи от входа на тунела. Беше целият оплескан с кръвта на Джони. Крещеше ми, блъскаше с юмруци по гредите, плачеше.

Замълча за миг, сякаш за да огледа още веднъж сцената в съзнанието си.

— Не можаха да открият тялото. Търсиха, копаха дупки в стените и таваните на шахтите. Дойдоха хора от Бреговата охрана, минен инженер с подслушвателно устройство. Закараха багер с обратен кош, но почвата бе толкова нестабилна, че не можаха да го закрепят.

Бонтер слушаше без да го прекъсва.

— Прекараха там цялата нощ, следващия ден и по-следващия. Сетне, когато стана ясно, че Джони не би могъл да е вече жив, хората започнаха да се оттеглят един по един. Лекарите казаха, че, съдейки по количеството кръв в тунела, Джони би трябвало да е починал, ала татко продължи да търси. Не искаше да се прибере. След като измина седмица хората се отказаха, дори и мама, ала татко остана. Трагедията направи нещо с ума му. Бродеше наоколо, слизаше в шахтите, копаеше дупки с кирка и лопата, крещеше, докато пресипне дотолкова, че да не може да говори. Не искаше да напусне острова. Господи, минаха цели седмици. Мама го молеше да се прибере, ала той не искаше. Сетне един ден тя отиде да му занесе храна и не го намери. Последва ново търсене и този път намериха трупа. Татко плуваше в една от шахтите. Удавен. Никой не ни каза нищо тогава. Но тръгнаха приказки за самоубийство.

Хач продължаваше да гледа играта на листата на фона на синьото небе. Никога не бе разказвал историята с такива подробности никому и не си бе представял какво голямо облекчение представляваше самото говорене: да отхвърли товара, който бе носил толкова дълго, че чак бе забравил за него.

— Останахме в Стормхейвън още шест години. Смятам, че мама си е мислела как всичко някакси ще отмине. Ала това не стана. Малко градче като това никога не забравя. Всички бяха толкова… мили. Ала приказките изобщо не престанаха. И това продължаваше и продължаваше. В това, че тялото не бе намерено, имаше нещо, което смущаваше мислите на хората. И нали знаеш, някои от рибарските семейства вярват в проклятието. По-късно узнах, че някои от родителите не разрешавали на децата си да играят с мен. Най-накрая, когато навърших шестнайсет години, мама вече не издържаше. Отведе ме за лятото в Бостън. Възнамерявахме да останем само няколко месеца, но дойде септември, трябваше да започна училище. Мина година, после втора. И след това постъпих в колежа. И никога повече не се върнах. Досега.

Голяма синя чапла се спусна по течението на реката и кацна в очакване на изсъхнал клон.

— А после?

— Медицинският факултет, Корпусът на мира, „Лекари без граница“, болницата „Маунт Обърн.“ А един ден в кабинета ми влезе вашият капитан. И ето ме тук. — Хач замълча. — Знаеш ли, след като Шахтата бе отводнена и намериха мястото, откъдето в нея навлиза тунелът откъм брега, аз си замълчах. Не настоях да го изследват веднага. Може би си очаквала, че ще настоявам непрестанно пред капитана. Ала фактът е, че след като бяхме стигнали толкова близо, аз се изплаших. Не бях сигурен, че искам да разбера какво всъщност се е случило.

— Значи съжаляваш, че подписа споразумение с капитана? — попита Бонтер.

— Всъщност той подписа моето споразумение — отвърна Хач след кратко мълчание. — Но не, не съжалявам. Ако съм съжалявал, то вчерашният ден промени всичко.

— А след седмица-две ще можеш да се оттеглиш като един от най-богатите хора в Америка.

Хач се засмя.

— Изабел — рече той, — решил съм да вложа парите във фондация на името на брат си.

— Всичките ли?

— Да. — Той се поколеба. — Е, още обмислям въпроса.

Бонтер се излегна на черупките и го изгледа скептично с присвити очи.

— Аз добре познавам хората, мосю доктор. Може и да вложиш повечето пари в тази фондация. Но да ме одерат жива, ако не запазиш една тлъста сумичка за себе си. Инак няма да постъпиш по човешки. И съм сигурна, че нямаше да ми харесваш толкова, ако не постъпваше по човешки.