Дъглас Престън - Бездна

Той протегна ръка и нежно докосна козирката на шапката. Тя бе любимата на Джони, с автограф от Джим Лонборг. Баща им му я бе купил при онова пътуване до Бостън в деня, когато „Ред сокс“ спечелиха титлата. Пръстите му се плъзнаха надолу, за да погалят кичур коса, сетне проследиха извивката на челюстта, минаха по брадичката към смазания гръден кош. Запечатваше всяка подробност като на сън: далечно, но в същото време особено ярко възприятие, както понякога става като сънуваш. Всяка подробност се врязваше в съзнанието му с резкостта на съвършено шлифован диамант.

Хач остана неподвижен, обхванал с ръка студените, тънки кости в гробовната тишина на ямата.

Хач изви дингито на „Плейн Джейн“ покрай Кранбъри нек към широко разлелите се бавни води на река Пасабек. Погледна през рамо и насочи лодката към брега: носът Бърнт хед бе на три мили зад него — червеникаво петно на фона на южния хоризонт. Въздухът в късната лятна утрин бе хладен и сякаш бременен с очакването на зимата.

Караше на пълен ход и се опитваше да не мисли за нищо.

След като руслото на реката се стесни и вече не бе така повлияно от прилива, водата стана тиха и зелена. Сега плаваше покрай онова, което на времето като деца наричаха „Милионерската улица“: поредица от величествени, строени през деветнайсети век „вили“, украсени с кулички, триъгълни и мансардни покриви. Едно малко дете, облечено във фантастично анахроничен костюм с престилка и с жълт чадър, му помаха от верандата, докато минаваше покрай него.

Във вътрешността пейзажът вече се посмекчаваше. Каменистите брегове отстъпваха място на ниски, покрити с камъчета плажове, а смърчовете бяха заместени от обрасли с мъх дъбове и малки брезови горички. Мина покрай един разрушен пирс, след това покрай рибарска наколна колиба. Не му оставаше да плава още много — до следващия завой. И ето го мястото: плажът с едър пясък и камъчета, който си спомняше толкова добре, и масивният, невероятен пласт омарови черупки, висок седем метра. Както и очакваше, той беше пуст. Повечето от местните жители на Стормхейвън и Блек харбър не проявяваха интерес към праисторическите индиански лагери или към черупките, които бяха оставили подире си. Повечето, но не и всички: точно тук ги бе довел професор Хорн с брат му един топъл, безоблачен следобед — в деня преди Джони да умре.

Хач изтегли дингито на брега, след това извади очуканата си кутия с бои и сгъваемото столче от носа на лодката. Огледа се за миг и си избра място под една самотна бреза. Беше защитено от ослепителните слънчеви лъчи и боите му нямаше да изсъхнат от жегата. Постави кутията и столчето на сянката под дървото, след което се върна до дингито да вземе сгъваемия статив и папката си.

След като се настани, се огледа да избере темата и гледната си точка, да аранжира елементите от пейзажа. Седна и се вторачи към гледката през „екранчето“, което оформи с пръсти, присвил очи, за да схване по-добре разпределението на формите и цветовете.

Отвори папката и внимателно извади голям лист плътна, студено пресована хартия. Окачи я на статива, след това прокара одобрително пръсти по чистата ленена материя. Скъпо удоволствие, но си струваше всяко пени: хартията имаше пори, които щяха да задържат боята и да улеснят нанасянето на подробностите, дори и при метода „мокро върху мокро“, който използваше.

Отви картончетата, с които бе обвил четките си, след това огледа онези, които бе избрал: една с квадратен край, няколко с остри като саби върхове, една „баданарка“ от козя козина и плоска, едносантиметрова четка, с която нанасяше облаците в дъното на картината. След това напълни наполовина с вода кладенчето на палитрата си. После бръкна в кутията с бои и извади тубичка с небесносиня боя, изстиска я в кладенчето и я разбърка, като за миг се ядоса, че наранената му ръка не зарастваше толкова бързо, колкото би трябвало. Намокри хартията с тампон памук, след това се вгледа задълго в пейзажа. Най-накрая пое дълбоко дъх, бръкна с четката в кладенчето и постави широк слой синя боя върху горните две трети на платното.

Докато четката пробягваше по листа с плътни, широки мазки, Хач усети как започва да се освобождава от нещо, което се бе свило като змия в сърцето му. Да рисуваш пейзажи бе оздравителна, пречистваща дейност. И му се струваше добро решение, че се бе завърнал към това място. В годините след смъртта на Джони не можа да намери сили да се върне към купищата черупки на индианците. Ала все пак, след като се бе завърнал четвърт век по-късно в Стормхейвън — и особено сега, след като бе открил скелета на брат си, — Хач се почувства като натикан в ъгъла. Изпитваше болка, но нямаше и край на тази болка. Бяха открили костите на брат му. Може би — ако се решеше на подходяща възпоменателна церемония, — костите му щяха да бъдат извадени изпод земята, където бяха пролежали толкова дълго. А може би щеше да има време и да разгадае дяволския механизъм, който бе причинил смъртта му. Но дори това вече не беше толкова важно. Той можеше да затвори тази глава и да продължи нататък.