Дъглас Престън - Бездна

Ликуването свърши, когато капитан Найдълман навлезе с бърза крачка в базовия лагер. Той се огледа, уморените му очи бяха студени и сиви.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той с тон, в който се усещаше едва стаена ярост.

— Капитане! — рече Ранкин. — Има злато, на петнайсет метра под дъното на шахтата. Най-малко петнайсет тона!

— Разбира се, че има — сопна се капитанът. — Да не си мислите, че сме копали за здраве? — Огледа смълчалите се изведнъж хора. — Това тук не е екскурзия на забавачницата. Вършим сериозна работа и всички трябва да се отнасяте към нея като към такава. — Погледна към историка. — Доктор Сейнт Джон, приключихте ли с анализа си?

Сейнт Джон кимна.

— Тогава го вкарайте в компютъра на „Серберъс.“ Всички останали: не забравяйте, че графикът ни е максимално сгъстен. Тъй че връщайте се на работа.

Обърна се и закрачи надолу по склона към понтона. Сейнт Джон го следваше по петите и припкаше, за да не изостане.

Следващият ден бе събота, ала на остров Рагид нямаше почивка. Хач, който както никога се успа, изскочи от вратата на „Оушън лейн“ 5 и забърза по алеята към улицата, като се спря само да вземе от кутията забравената си поща, преди да се отправи към пирса.

Мина през канала на Олд Хъмп и се намръщи при вида на оловносивото небе. По радиото бе чул за атмосферни смущения, оформили се над Голямата плитчина 31 31 Голямата плитчина — сравнително плитък и богат на риба район около остров Нюфаундленд. — Б.пр. . А вече беше 28 август и оставаха няколко дни до определената от самите тях крайна дата; оттук нататък времето можеше само да се влошава.

Натрупалите се повреди в екипировката и компютърните проблеми бяха причината да изостанат сериозно от графика, а зачестилите напоследък заболявания и злополуки сред екипажа само добавяха своето към закъснението. Когато Хач пристигна в медицинския пункт около десет без четвърт, вече го чакаха двама души. Единият бе развил необичайна бактериална инфекция на зъбите; трябваше да му направи изследване на кръвта, за да разбере каква точно бе инфекцията. Другият бе хванал вирусна пневмония.

Хач тъкмо уреди прехвърлянето на втория си пациент в болницата на сушата и подготви кръвните проби на първия за изследвания на „Серберъс“, когато се появи трети — оператор на вентилационна помпа, който наранил пищяла си на някакъв сервомотор. Вече бе станало почти пладне, когато Хач намери време да пусне компютъра си, да влезе в Интернет и да изпрати електронна поща на приятелката си — маркизата от Кадис. След като обрисува цялата история в два-три къси абзаца, той добави препис на няколко от най-неизвестните документи на дядо си, като я молеше да потърси колкото е възможно повече допълнителен материал за Меча на Архангел Михаил.

Излезе от Интернет и се зае с малкото пакетче поща, което бе грабнал сутринта пътьом от кутията си; септемврийското издание на списанието на Американската медицинска асоциация; рекламна листовка за вечеря по италиански в пожарната; последният брой на „Газет“ и малко кремаво пликче без адрес и марка.

Отвори го и веднага позна почерка.

Скъпи Малин,

Не знам как да ти обясня всичко това, а и понякога не ме бива да се изразявам добре, тъй че ще се опитам да ти ги опиша колкото е възможно по-просто.

Реших да напусна Клей. Това е нещо, което повече не мога да отлагам. Не искам да остана тук, да ставам все по-мрачна и гневна. Това би било лошо и за двама ни. Ще му кажа, след като приключи протестът. Не се и съмнявам, че това ще го нарани много силно. Но знам, че е правилно да постъпя така.

Знам също, че ти и аз не сме един за друг. Запазвам някои чудесни спомени, надявам се — ти също. Но това, което едва не започнахме, означава да се върнем към миналото. А то ще свърши болезнено и за двама ни.

Онова, което едва не се случи на Скърцащата полянка — което едва не позволих да се случи — ме изплаши. Ала то също ми помогна да си проясня множество смътни идеи и чувства, които са пулсирали в съзнанието ми. Тъй че ти благодаря за това.

Мисля, че ти дължа обяснение за онова, което възнамерявам да направя. Обадих се на стара приятелка от колежа „Къмюнити“, която има малка архитектурна фирма там. Тя ми предложи работа като секретарка и обеща да ме обучи за чертожничка. Това е едно ново начало в града, за който винаги съм копнеела.

Моля те, не отговаряй на това писмо и не се опитвай да промениш решението ми. Нека не разваляме миналото с някоя глупост, която бихме извършили в настоящето.