Майкъл Конъли - Отменена присъда

След тези думи съдебните заседатели се изправиха и започнаха да се изнизват от ложата. Нехайно се озърнах към масата на защитата и видях, че Джесъп поздравява Ройс. Двамата се усмихваха широко. Усетих в стомаха си празнота с големината на бейзболна топка. Като че ли цял ден бях играл почти идеално — близо шест часа показания — и през последните пет минути бях успял да пропусна топката между краката си.

Останах на мястото си и изчаках Ройс, Джесъп и всички останали да напуснат залата.

— Идваш ли? — попита Маги.

— След малко. Какво ще кажеш да се срещнем в офиса?

— Хайде да отидем заедно дотам.

— В момента не ставам за компания, Магс.

— Преживей го, Холър. Имаше страхотен ден. Имахме страхотен ден. Той изгря само за пет минути и съдебните заседатели го знаят.

— Добре. Ще се видим там след малко.

Тя се отказа и я чух да си тръгва. След няколко минути се пресегнах към най-горната папка от купчината пред мен и я разтворих по средата. Там имаше ученическа снимка на Мелиса Ланди. Усмихваше се към обектива. Изобщо не приличаше на дъщеря ми, обаче ме накара да се замисля за Хейли.

Мислено се заклех повече да не допусна Ройс да ме надхитри.

Скоро някой угаси осветлението.

Бош стоеше до забитата в пясъка люлка на по-малко от половин километър южно от кея в Санта Моника. По черните води на Тихия океан отляво танцуваха пъстри отражения от виенското колело в края на пътя. Бяха затворили лунапарка преди петнайсет минути, но светлините на голямото колело щяха да мигат цяла нощ — постоянно менящи се цветни картини, които действаха хипнотично в студения мрак.

Хари вдигна телефона си и позвъни в диспечерския пункт на ЗСР. Беше се обадил там по-рано, за да уреди всичко.

— Пак е Бош. Как е нашето момче?

— Явно повече няма да излиза от апартамента. Днес в съда трябва да си го изплашил. На връщане от Съдебната палата се отби да си напазарува в „Ралфс“ и после се прибра направо вкъщи. Оттогава е там. За пръв път от пет вечери насам не излиза по това време.

— Да бе, не разчитайте на това. Наблюдават задния изход, нали?

— Както и прозорците, колата и колелото му. В ръцете ни е, детектив. Не се тревожи.

— Няма. Имате номера ми. Обадете се, ако се размърда.

— Дадено.

Той прибра телефона и се насочи към кея. Откъм океана духаше силен вятър и финият пясък жилеше лицето и очите му, докато се приближаваше към грамадната структура. Кеят приличаше на пристанал самолетоносач, дълъг и широк. Отгоре имаше голям паркинг и множество ресторанти и сувенирни магазини. По средата беше лунапаркът с влакчето и прочутото виенско колело. А самият му край представляваше типичен рибарски кей с магазин за стръв, офис и още един ресторант. Цялата тази грамада се подпираше на гъста гора от дървени стълбове, които започваха на брега и продължаваха над двеста метра навътре в студените дълбини отвъд прибоя.

На сушата стълбовете бяха оградени с дървени плоскости и образуваха полусухия градски склад на Санта Моника. Полусух по две причини. Складът беше уязвим за изключително високите приливни вълни, които се вдигаха при редките земетресения в океана. Освен това кеят покриваше стотина метра от плажа и стените бяха вкопани във влажния пясък. Дървото постоянно гниеше и лесно се разпадаше. В резултат складът неофициално се бе превърнал в подслон за бездомници, които властите периодично прогонваха.

Наблюдателите от ЗСР бяха съобщили, че предната нощ Джейсън Джесъп се е проврял под южната стена и е останал трийсет и една минути в склада.

Бош стигна до кея и тръгна покрай него. Търсеше мястото, където Джесъп се е вмъкнал под дървената стена. Носеше миниатюрно фенерче и бързо откри полузаровената дупка в пясъка. Приклекна, пъхна фенерчето вътре и установи, че е прекалено тясна, за да се промуши през нея. Остави фенерчето настрани, наведе се и започна да копае като куче, опитващо се да избяга от двора.

Скоро тунелът стана достатъчно голям и детективът пропълзя вътре. Беше се облякъл специално за тази цел — стари черни дънки, работни обувки, тениска с дълги ръкави и найлоново полицейско яке, което носеше с подплатата навън, за да скрие жълтия луминесцентен надпис ЛАПУ отпред и отзад.

Озова се в тъмно празно пространство. Между гредите на паркинга отгоре се процеждаха светли ивици. Изправи се, изтупа пясъка от дрехите си и плъзна наоколо лъча на фенерчето.

Миришеше на влага и плисъкът на вълните около стълбовете само на двайсет и пет метра оттам високо отекваше в затвореното пространство. Бош насочи лъча нагоре и видя, че напречните греди на кея са покрити с гъби. Тръгна напред в мрака и бързо стигна до нещо голямо, покрито с брезент. Повдигна свободния край и видя, че е стара лодка на плажните спасители. Продължи нататък и се натъкна на камари шамандури, а после и на пътни заграждения и подвижни бариери, всички с надпис „Община Санта Моника“.