Майкъл Конъли - Отменена присъда

В продължение на няколко секунди не се чуваше шум от движение, след това Джесъп отново се появи на прага. Излезе навън и заключи вратата. Когато отново застана на светло, се завъртя на сто и осемдесет градуса и огледа склада. Бош се приведе още повече зад лодката. Предполагаше, че Джесъп е подозрителен, защото е открил, че дупката под стената е прясно изкопана.

— Кой е там? — извика Джесъп.

Хари не помръдваше. Дори не дишаше.

— Покажи се!

Бош пъхна ръка под якето си и стисна ръкохватката на пистолета. Знаеше, че Джесъп най-вероятно се е сдобил с оръжие. Ако направеше и най-малкото движение в неговата посока, детективът щеше да извади пистолета си и да се приготви да стреля пръв.

Това обаче не се случи. Джесъп бързо закрачи към дупката и скоро изчезна в мрака. Хари се вслушваше напрегнато, но чуваше само плисъка на вълните. Изчака още трийсет секунди, после се насочи към отвора под стената. Не включи фенерчето. Не беше сигурен, че онзи е излязъл.

Докато заобикаляше скелетата, се блъсна силно в една метална тръба, която стърчеше от купчината. Ударът прати внезапна болка по левия му крак и наруши равновесието на металните рамки. Горните две се изхлузиха и паднаха с трясък на пясъка. Бош се хвърли на земята до тях и зачака.

Ала Джесъп не се появи. Беше си тръгнал.

Бош се изправи бавно. Болеше го и се тресеше от гняв. Извади телефона и се обади в диспечерския пункт на ЗСР.

— Трябваше да ми позвъните, когато Джесъп се раздвижи! — ядосано прошепна той.

— Знам — отвърна диспечерът. — Не е ходил никъде.

— Какво? Вие да не сте… Я ме свържи с оня, който командва там.

— Съжалявам, детектив, но така не…

— Виж, тъпанар такъв, Джесъп не си е в леглото. Току-що го видях. И за малко да стане кофти. А сега ми дай да говоря с някого там, или веднага ще позвъня на лейтенант Райт.

Докато чакаше, той се насочи към стената, за да се измъкне от склада. Куцаше, защото кракът много го болеше.

В мрака не успя да намери дупката, през която можеше да се провре навън. Накрая включи фенерчето, като го държеше ниско над земята. Откри мястото, но видя, че Джесъп е заровил отвора с пясък, също като предишната нощ.

Накрая от телефона се разнесе глас:

— Бош? Тук Джейкс. Твърдиш, че току-що си видял нашия обект, така ли?

— Не твърдя, наистина го видях. Къде са твоите хора?

— Наблюдаваме нулата бе, човек. Не е излизал.

„Нула“ наричаха дома на обекта.

— Глупости, току-що го видях под кея в Санта Моника. Докарай хората си тук. Веднага.

— Наблюдаваме нулата отвсякъде, Бош. Няма…

— Слушай, глупако, Джесъп е мой случай. Познавам го и той за малко да ме засече тук. А сега събери хората си и виж кой е напускал поста си, защото…

— Ще ти се обадя след малко — заяви Джейкс и връзката прекъсна.

Бош включи звука на телефона и го прибра в джоба си. Застана на колене и бързо изрови пак дупката, като загребваше пясъка с шепи. Провря се навън, като почти очакваше Джесъп да го чака от другата страна.

Но от него нямаше и следа. Хари се изправи, погледна на юг по плажа към Венис и не забеляза никого на светлината на виенското колело. После се обърна към хотелите и жилищните сгради по брега. По алеята пред тях се разхождаха неколцина души, но никой не приличаше на Джесъп.

Около двайсет и пет метра нататък по кея имаше стълбище, което водеше към паркинга горе. Бош се запъти натам, като куцаше силно. Вече се изкачваше, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Джейкс.

— Добре, къде е той? Идваме.

— Точно това е въпросът. Изпуснах го. Трябваше да се скрия и си мислех, че вие го наблюдавате. След малко ще съм горе на кея. Какво стана, по дяволите?

— Един от нашите отишъл по голяма нужда. Каза, че го болял коремът. Мисля, че от утре няма да е в звеното.

— Господи Боже!

Бош стигна до края на стълбището и излезе на пустия паркинг. Джесъп не се виждаше никъде.

— Сега се качих на кея. Не го виждам. Духнал е.

— Добре, Бош, след две минути сме там. Ще се разгърнем и ще го открием. Не е взел колата или колелото си, значи е пеша.

— Може да е хванал такси при някой от хотелите наоколо. И въпросът е, че не знаем накъде…

Изведнъж се сети за нещо.

— Трябва да затварям. Обади ми се веднага щом го намерите. Разбра ли ме?

— Ясно.

Бош затвори и веднага позвъни на домашния си номер с бутона за бързо избиране. Погледна си часовника. Очакваше да отговори Сю Бамбро, тъй като минаваше единайсет.

Но чу гласа на дъщеря си.

— Тате?

— Здрасти, миличка. Защо си още будна?