Майкъл Конъли - Отменена присъда

Кимнах. Това беше добре по много причини. Показваше, че свидетелите независимо един от друг взаимно потвърждават показанията си, хвърляше съмнение върху евентуално твърдение на защитата, че след толкова години спомените са недостоверни, и накрая, но не на последно място, изясняваше психическото състояние на обвиняемия. Джесъп е знаел, че има опасност да го разпознаят, че някой го е видял да отвлича момичето.

— Добре, хубаво — казах. — Какво мислиш за първата част, дето се конкурирали помежду си и някой щял да бъде уволнен? Даже двама.

— И това е полезен материал от психологическа гледна точка. Джесъп е бил под напрежение и не е издържал. Може би всичко е заради това. Навярно трябва да включим психолог в свидетелския списък.

Отново кимнах.

— Ти ли каза на Бош да издири и разпита Клинтън?

Тя поклати глава.

— Направил го е по своя инициатива. Бива го в тези неща.

— Знам. Само ми се иска да ми казва малко повече за намеренията си.

Рейчъл Уолинг поиска да се срещнат в един от стъклените небостъргачи в центъра. Бош отиде на адреса и се качи с асансьора на трийсет и четвъртия етаж. Вратата на адвокатската кантора „Франко, Бекера & Ицурис“ беше заключена и той трябваше да почука. Рейчъл му отвори веднага и го покани в луксозен офис, в който нямаше нито адвокати, нито чиновници. Тя го заведе в заседателната зала на фирмата. На голяма овална маса детективът видя кашона с папките, който й бе дал предната седмица. Влязоха и той отиде до френските прозорци, които гледаха към града.

Не си спомняше да се е качвал толкова нависоко в центъра. Разкриваше се гледка чак до Доджър Стейдиъм и дори още по-нататък. Той потърси с очи Дирекция на полицията и видя облицованата със стъкло сграда до редакцията на „Лос Анджелис Таймс“. После плъзна поглед към Ехо Парк и си спомни деня, в който бяха там с Рейчъл Уолинг. Тогава бяха един екип, в повече от едно отношение. Но сега това му се струваше много отдавна.

— Какво е това място? — попита Бош, още загледан навън. — Къде са всички?

— Няма никого. Използвахме го само като декор в едно разследване на пране на пари. Затова е празно. Половината от тази сграда е празна. Заради кризата. По-рано офисът е бил на истинска адвокатска кантора, която фалирала. Ние просто го взехме под наем. Управата е доволна от държавните субсидии.

— От какво са прали пари? От дрога? Или оръжие?

— Знаеш, че не мога да ти кажа, Хари. Сигурно ще прочетеш за това след няколко месеца.

Той кимна, спомняйки си името на вратата. „Франко, Бекера & Ицурис“: ФБР. Хитро.

— Чудя се дали управата ще съобщи на следващите наематели, че офисът е използван от Бюрото за залавяне на опасни престъпници. Може да се появят техни приятели.

Рейчъл не отговори, просто го покани на масата. Той се настани и хубаво я огледа, докато сядаше насреща му. Носеше косата си спусната, нещо необичайно. Беше я виждал така, но не и на работа. Тъмните къдри обрамчваха лицето й и насочваха вниманието към тъмните й очи.

— Хладилникът на кантората е празен, иначе щях да ти предложа нещо за пиене.

— Няма нужда.

Тя отвори кашона и започна да вади папките.

— Много съм ти признателен за това, Рейчъл — каза Бош. — Надявам се, че не съм смутил живота ти прекалено много.

— Работата — не. Беше ми приятно. Но ти, Хари, твоето завръщане смущава живота ми.

Не беше очаквал това.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам приятел и му разказах за теб. За теорията за единствения куршум и всичко останало. И той не остана доволен, че си губя вечерите, за да работя за теб.

Бош не знаеше как да й отговори. Онова, което Рейчъл Уолинг казваше, винаги криеше по-дълбок смисъл. И той нямаше представа дали в думите й сега няма нещо повече.

— Съжалявам — отвърна той накрая. — Каза ли му, че е чисто служебно, че просто искам професионалното ти мнение? Че съм се обърнал към теб, защото ти имам доверие и си най-добрата в тази област?

— Той знае, че съм най-добрата, но това няма значение. Хайде да приключваме.

Тя разтвори една от папките.

— Бившата ми жена е мъртва — рече Бош. — Убиха я миналата година в Хонконг.

Не беше сигурен защо й го казва. Тя вдигна рязко поглед и Хари разбра, че не е знаела.

— Господи, ужасно съжалявам.

Бош само кимна. Реши да й спести подробностите.

— Ами дъщеря ти?

— Сега живее при мен. Добре се справя, но й е много тежко. Оттогава минаха само четири месеца.