Майкъл Конъли - Отменена присъда

— Имам да реша още една задача.

— Добре. Трябва да се обадя по телефона.

Номерът на мобилния на лейтенант Райт беше в сводката за наблюдението. Бош предполагаше, че той вече си е вкъщи и ще се ядоса от късното обаждане, но въпреки това реши да му позвъни. Стана и отиде в дневната, за да не пречи на Мади. После набра номера:

— Райт, ЗСР.

— Обажда се Хари Бош, лейтенант.

— Какво има, Бош?

Райт не звучеше ядосан.

— Извинявай, че те безпокоя у дома. Просто исках…

— Не съм си вкъщи, Бош. Следя твоя човек.

Хари се изненада.

— Случило ли се е нещо?

— Не, просто нощната смяна е по-интересна.

— Къде е в момента?

— С него сме в един бар на Венис Бийч, „Таунхауз“. Знаеш ли го?

— Ходил съм там. Сам ли е?

— И да, и не. Дойде сам, обаче го познаха. Не го оставят да си плати и едно пиене и са го накачулили един куп курви. Както казах, нощем е по-интересно. Просто да ни провериш ли се обаждаш?

— Не, искам да те питам за някои неща. Преглеждам сводките и първият ми въпрос е дали не може да ги получавам по-рано. Тия данни са отпреди три дни, най-малко. Второто нещо е Франклин Кениън Парк. Можеш ли да ми разкажеш за отбиването му там?

— За кое?

— Два пъти ли е ходил?

— Всъщност три пъти. Ходи в парка последните две нощи след първия път преди четири дни.

Тази информация крайно заинтригува Бош, главно защото нямаше представа какво означава.

— Какво прави последните два пъти?

Мади стана от масата в трапезарията и влезе в дневната. Седна на дивана и се заслуша в разговора.

— Същото като първата нощ — отвърна Райт. — Вмъква се вътре и отива в същата зона за пикник. Просто си седи там, все едно чака нещо.

— Какво?

— Ти ми кажи, Бош.

— Де да можех. По едно и също време ли ходи?

— Плюс-минус половин час.

— През входа откъм „Мълхоланд“ ли влиза всеки път?

— Да. Вмъква се в парка и тръгва по същата пътека, която го отвежда до зоната за пикник.

— Чудя се защо не минава през другия вход. Оттам ще му е по-лесно.

— Може би обича да кара по „Мълхоланд“ и да гледа светлините.

Логично предположение. Трябваше да го обмисли.

— Лейтенант, би ли помолил хората си да ми се обадят, когато пак отиде там? Без значение колко е часът.

— Мога, обаче няма да успееш да влезеш там и да се приближиш. Рисковано е. Не бива да провалим наблюдението.

— Разбирам, но нека ми се обадят. Просто искам да знам. А що се отнася до сводките, има ли начин да ги получавам малко по-бързо?

— Можеш да се отбиваш в ЗСР и да ги взимаш всяка сутрин, ако искаш. Както сигурно си забелязал, всяка сводка обхваща едно денонощие, считано от шест следобед. Ежедневните сводки се доставят в звеното до седем на другата сутрин.

— Добре, лейтенант, ще го направя. Мерси за информацията.

— Приятна вечер.

Бош затвори, като се чудеше какво е правил Джесъп във Франклин Кениън Парк.

— Какво каза той? — попита Мади.

Хари се поколеба. За стотен път се двоумеше дали да я занимава толкова много със своите разследвания.

— Моят човек пак ходил в парка последните две нощи. И всеки път просто си седял там и чакал.

— Какво?

— Никой не знае.

— Може просто да иска да остане съвсем сам, далеч от всички.

— Възможно е.

Но Бош се съмняваше. Смяташе, че почти всяко действие на Джесъп следва някакъв план. Само трябваше да разбере какъв.

— Написах си домашното — съобщи Мади. — Искаш ли да гледаме „Изгубени“?

Бавно напредваха в дивиди версията на телевизионния сериал, наваксвайки петте години от излъчването му. Разказваше се за неколцина души, оцелели от самолетна катастрофа на неизвестен остров в Южния Пасифик. Хари трудно следеше действието между отделните серии, но ги гледаше, защото дъщеря му беше невероятно увлечена.

В момента нямаше време за телевизия.

— Добре, само един епизод — реши той. — След това ти си лягаш, а аз трябва да продължа да работя.

Тя се усмихна. Това я направи щастлива и за момента граматическите и родителските грехове на Бош изглежда бяха забравени.

— Пусни го — каза Хари. — И се приготви да ми напомниш какво се случи в предишната серия.

Пет часа по-късно пътуваше със самолет, който се тресеше от дива турбуленция. Дъщеря му седеше от другата страна на пътеката, а не на свободното място до него. Протягаха ръце един към друг да се хванат, но друсането не им позволяваше. Не можеше да достигне дланта й.

Точно когато се обръщаше на седалката, за да види как опашната част се откъсва и пада, го събуди звънене. Той се пресегна към нощното шкафче и напипа телефона си. Едва успя да събере глас, за да отговори: