Майкъл Конъли - Отменена присъда

— Ваша светлост, преди да изведем обвиняемия, може ли да обсъдим делото в кабинета ви? — напевно произнесе той.

Врялата и кипяла Шампейн, която беше виждала всичко в съда поне по три пъти, сбърчи чело.

— Официално ли, господа?

— Навярно няма да е необходимо — отвърна Хелман. — Бихме искали да обсъдим условията на споразумение по това дело.

— Добре тогава. Да вървим.

Съдията слезе от катедрата и се насочи към кабинета си зад залата, а ние с Хелман я последвахме. Когато стигнахме портала до мястото на секретаря, аз се наведох към младия прокурор и му прошепнах:

— Монтгомъри ще получи приспадане на излежаното време, нали?

Той се закова на място и се завъртя към мен.

— Сигурно се…

— Да бе, майтап — побързах да кажа.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам. Хелман се намръщи, обърна се и продължи към кабинета на съдията. Просто бях решил, че си струва да опитам.

Закусваха в мълчание. Маделин Бош човъркаше мюслито си с лъжицата, но не успяваше да сложи много от него в устата си. Хари знаеше, че дъщеря му не е разстроена, защото няма да го има през нощта. Нито защото няма да замине с него. Струваше му се, че „ваканциите“ заради неговите редки пътувания започват да й харесват. Разстроена беше заради начина, по който бе уредил да се грижат за нея, докато отсъства. На четиринайсет, тя се правеше на двайсет и четири годишна и би предпочела просто да я остави сама да се грижи за себе си. Или да пренощува при най-добрата си приятелка малко по-надолу по улицата. И едва на последно място — госпожа Бамбро от училището да остане вкъщи с нея.

Бош знаеше, че тя спокойно може да се оправя и сама, но още не можеше да й го позволи. Живееха заедно едва от няколко месеца — откакто беше изгубила майка си. Просто не беше готов да я остави без надзор, колкото и разпалено да го увещаваше, че е готова.

Накрая той остави лъжицата си и наруши мълчанието.

— Виж, Мади, това е делничен ден и предишния път, когато беше у Рори, двете сте будували цяла нощ, а на другия ден сте проспали повечето часове и вбесихте родителите си и всичките си учители.

— Казах ти, че няма да се повтори.

— Просто си мисля, че трябва да поизчакаме с това. Ще съобщя на госпожа Бамбро, че съм съгласен Рори да дойде при теб, само че не до полунощ. Може да си напишете домашните заедно, или нещо подобно.

— Като че ли ще й се идва тук, когато за мен се грижи заместник-директорката. Много ти благодаря, тате.

Бош едва се сдържа да не се засмее. Този проблем изглеждаше съвсем незначителен в сравнение с преживяното от нея през октомври, когато беше дошла да живее при него. Още ходеше на терапевтични сеанси, които очевидно много й помагаха да преодолее смъртта на майка си. Детективът предпочиташе ежедневно да води спорове за грижите за децата пред онези по-сериозни проблеми.

Той си погледна часовника. Беше време да тръгват.

— Ако си свършила да си играеш със закуската, можеш да си туриш чинията в мивката. Трябва да излизаме.

— Да си сложиш чинията, тате. Използвай правилните думи.

— Извинявай. Свърши ли да си играеш с мюслито?

— Да.

— Добре. Тогава си сложи чинията в мивката. Да вървим.

Бош се изправи и отиде в стаята си да вземе сака си от леглото. Пътуваше с малко багаж, защото очакваше командировката да продължи най-много едно денонощие. Ако имаха късмет, може би дори щяха да хванат късен обратен полет.

Когато се върна, Мади стоеше до вратата с раница на рамо.

— Готова ли си?

— Не, просто си стоя тук за здраве.

Той се приближи и я целуна по темето, преди тя да успее да се отдръпне. Обаче опита.

— Пипнах те.

— Татеее!

Хари заключи вратата и остави сака си на задната седалка на мустанга.

— Взе ли си ключа?

— Да!

— Само проверявам.

Спуснаха се по стръмната улица в мълчание. Когато стигнаха до училището, той видя Сю Бамбро да помага на по-бавните деца да слязат от колите. С две думи, поддържаше конвейера в движение.

— Знаеш реда, Мадс. Обади ми се, прати ми есемес или клип, дай ми да разбера, че всичко при теб е наред.

— Ще сляза тук.

Мади отвори вратата, преди да стигнат до заместник-директорката. Изскочи навън и се пресегна към седалката да си вземе раницата. Бош чакаше знака, че всичко наистина е наред.

— Пази се, тате.

Това беше.

— И ти, миличка.

Дъщеря му затвори вратата. Той спусна стъклото и продължи към Сю Бамбро, която се наведе към отворения прозорец.