Майкъл Конъли - Отменена присъда

— Да, открих нашата свидетелка.

— Ти си страхотен! Къде е?

— Във Вашингтон, на северния край на Олимпийския полуостров. В Порт Таунсенд. Използва рожденото си име, Сара Ан Глисън, и от около шест години явно води порядъчен живот.

— Това е добре за нас.

— Може и да не е.

— Защо?

— Струва ми се, че е прекарала по-голямата част от живота си в опит да избяга от случилото се онази неделя в Хенкок Парк. Ако най-после го е преодоляла и води нормален живот в Порт Таунсенд, може да не иска да отваря стари рани, ако разбираш какво имам предвид.

— Даже и за сестра си ли?

— Може би и за нея. Това е било преди около двайсет и четири години.

Макфърсън дълго мълча, после отвърна:

— Доста циничен мироглед, Хари. Кога възнамеряваш да идеш там?

— Колкото може по-скоро. Но не знам при кого ще оставя дъщеря си. Когато ходих да докарам Джесъп от „Сан Куентин“, тя беше при една своя приятелка. Не се получи много добре, а сега пак трябва да замина.

— Съжалявам. Искам да дойда с теб.

— Мисля, че мога и сам да се справя.

— Знам, че можеш. Но няма да е зле с теб да има жена и прокурор. Все повече ми се струва, че тя е ключът към всичко това, и ще е моя свидетелка. Подходът ни към нея е от огромно значение.

— Занимавам се със свидетели от трийсетина години. Мисля, че…

— Нека оставим транспортната служба на прокуратурата да уреди пътуването. Така ще можем да заминем заедно. Да обсъдим стратегията.

Бош се замисли. Знаеше, че няма да я разубеди.

— Както кажеш.

— Добре. Ще съобщя на Мики и ще се свържа с транспортната. Ще си запазим сутрешен полет. Утре съм свободна. Това прекалено рано ли е за теб? Не ми се чака до другата седмица.

— Ще успея.

Хари имаше и трета причина да й се обади, но реши да изчака. Поемането на инициативата за пътуването до Вашингтон от нейна страна го възпря да обсъжда следствените си ходове.

Затвориха и той забарабани с пръсти по ръба на бюрото, като се чудеше какво да каже на Рейчъл Уолинг.

След малко извади мобилния си и набра номера й. Имаше го записан. За негова изненада тя отговори веднага. Беше предполагал, че няма да вдигне, щом види името му на дисплея. Отдавна приключилата им връзка бе оставила диря от силни чувства.

— Здравей, Хари.

— Здравей, Рейчъл. Как си?

— Добре, а ти?

— Бива. Обаждам ти се за един случай.

— Разбира се. Хари Бош никога не минава по каналния ред. Действа директно.

— За такова нещо няма канален ред. И знаеш, че ти се обаждам, защото ти имам доверие и уважавам твоето мнение повече от всяко друго. Ако мина по каналния ред, ще ме свържат с някой профайлър от Куонтико, който е само глас по телефона. И не само това, ами ще ми се обади отново чак след два месеца. Как щеше да постъпиш, ако беше на мое място?

— Хм… сигурно по същия начин.

— Освен това не ми се ще да замесвам официално Бюрото. Просто искам твоето мнение и съвет.

— Какъв е случаят?

— Струва ми се, че ще ти хареса. Убийство на дванайсетгодишно момиче отпреди двайсет и четири години. Навремето са пратили в затвора един тип и сега ще трябва пак да го съдим. Помислих си, че психологическият профил на престъплението може да е от полза за прокурора.

— За делото „Джесъп“, за което говорят по новините, ли става дума?

— Да, за него.

Знаеше, че ще я заинтригува. Долавяше го в гласа й.

— Добре, донеси ми каквото имаш. Колко време ще ми дадете? Имам си друга работа, нали знаеш.

— Този път не е спешно. Не е като оная история с Ехо Парк. Сигурно утре няма да съм в града. Може би и за по-дълго. Мисля, че ще имаш на разположение няколко дни за работа с материалите. Още ли си на същото място над Кинотеатъра за един милион долара?

— Да.

— Добре, ще ти донеса кашона.

— Ще те чакам.

В килията до Отдел 124 на тринайсетия етаж в Съдебната палата нямаше никой друг, освен моя клиент Касиус Клей Монтгомъри. Той седеше навъсен на пейката в ъгъла и не се надигна, когато ме видя.

— Извинявай, че закъснях.

Монтгомъри не отговори. С нищо не показваше, че е забелязал присъствието ми.

— Стига де, Кеш. И без туй никъде няма да ходиш. К’во значение има дали ще чакаш тук, или в затвора?

— В затвора има телевизия бе, мой човек — най-после ме погледна той.

— Добре, изпуснал си Опра. Би ли дошъл насам, за да не се налага да крещя за нашите работи?

Арестантът се изправи и се приближи до решетките. Аз стоях от отсрещната страна, зад червената линия, обозначаваща еднометровото разстояние.