Майкъл Конъли - Отменена присъда

На масата пред Бош лежеше купчината папки с делата за изчезнали хора. В тях бяха данните и описанията на изчезналите момичета, в случай че бъдат открити човешки останки. Аз бях дошъл въоръжен само със сутрешния вестник и сега повторно прочетох първата страница на „Таймс“ — репортаж за събитията от предишния ден, придружен от цветна снимка на двама полицаи от ЗСР, насочили оръжията си към отворения капак на кея в Санта Моника. Имаше и странична колона за самото звено, озаглавена „Поредната операция, поредната стрелба — кървавата история на ЗСР“.

Глождеха ме подозрения, че тоя случай ще има последици. Досега медиите не бяха надушили, че в ЗСР са знаели за оръжието на Джесъп. Когато се разчуеше — а бях убеден, че истината ще излезе наяве, — несъмнено щеше да се развихри ураган от полемики, нови разследвания и проверки на полицейски комисии. Най-важният въпрос беше: щом е било ясно, че тоя човек най-вероятно е имал оръжие, защо е бил оставен на свобода?

Всичко това ме караше да се радвам, че вече не съм на държавна служба, макар и временна. В бюрократичния свят такива въпроси и техните отговори притежаваха свойството да лишават хората от работните им места.

Моята прехрана не зависеше от изхода от тези разследвания. Щях да се върна в офиса си — задната седалка на моя линкълн „Таун Кар“. Отново щях да съм адвокат. Там границите бяха по-чисти, целта — по-ясна.

— Маги ще дойде ли? — попита Бош.

Оставих вестника на масата.

— Не, Уилямс я прати обратно във Ван Найс. Нейното участие в делото приключи.

— Защо не я е преместил в центъра?

— Според сделката ни щеше да я премести, ако осъдим Джесъп. Ние не го осъдихме.

Посочих „Таймс“.

— И нямаше да успеем. Този съдебен заседател разправя на всеки готов да го изслуша, че щял да гласува „невинен“. Може да се каже, че Гейбриъл Уилямс е човек, който държи на думата си. Маги скоро няма да мръдне оттам.

Така беше в това средоточие на политика и право. И тъкмо затова нямах търпение отново да защитавам прокълнатите.

Известно време поседяхме в мълчание и аз се замислих за бившата си жена, за своя тотално провалил се опит да й помогна. Зачудих се дали ще ме обвинява за това. Много се надявах да не го направи. Трудно щях да живея в свят, в който Маги Страшната ме презира.

— Открили са нещо — съобщи Бош.

Откъснах се от мислите си и се съсредоточих. Една жена прибираше с пинцета нещо от пръстта в найлонова торбичка. Изправи се и се приближи към нас. Казваше се Кати Кол, криминален археолог от моргата.

Кол подаде на Бош торбичката и той я поднесе пред очите си. Видях, че вътре има сребърна гривна.

— Няма кости — осведоми ни тя. — Само това. Стигнахме на дълбочина осемдесет и един сантиметра. Убийците рядко заравят жертвите си много по-надълбоко. Тъй че този сондаж явно е като другите два. Искаш ли да продължим?

Хари погледна гривната в торбичката и вдигна глава към Кол.

— Може би още трийсетина сантиметра. Става ли?

— Всеки ден на терен е по-добър от лабораторията. Щом искаш да продължим да копаем, дадено.

— Мерси, докторе.

— За теб винаги.

Тя се върна в изкопа и Бош ми подаде торбичката. Вътре имаше гривна с талисмани. По брънките на верижката и висулките имаше бучки пръст. Видях ракета за тенис и самолет.

— Познаваш ли я? — попитах аз. — На някое от изчезналите момичета ли е?

— Не. Не си спомням в списъците да пише нещо за такава гривна.

— Може просто някой да я е изгубил тук.

— На осемдесет и един сантиметра дълбочина?

— Значи смяташ, че Джесъп я е заровил.

— Възможно е. Ще е жалко да приключа с празни ръце. Трябва да има някаква причина да е идвал в парка. Ако не ги е заравял тук, може това да е било мястото на убийствата. Не знам.

Върнах му торбичката.

— Мисля, че си прекален оптимист, Хари. Не е в твой стил.

— Е, тогава какво е правил тук Джесъп всички ония нощи, по дяволите?

— Предполагам, че с Ройс са ни разигравали.

— Ройс ли? Какви ги говориш?

— Метнали са ни, Хари. Приеми го.

Бош отново вдигна торбичката и я разклати, за да изтърси гривната от пръстта.

— Това е класическа тактика за отвличане на вниманието — поясних аз. — Първият закон за добрата защита е добро нападение. Атакуваш собственото си дело още преди да отидеш в съда. Търсиш слабостите му и ако не можеш да ги преодолееш, намираш начини да отклониш вниманието от тях.

— Добре.

— Най-голямата слабост на защитата беше Еди Роуман. Ройс е щял да призове за свидетел лъжец и наркоман. Знаел е, че ако имаш достатъчно време, ти или ще откриеш Роуман, или ще научиш разни неща за него. Или и двете. Трябвало е да отклони вниманието ти. Да те ангажира с неща извън конкретното дело.