Бърнард Меламъд: Сметката

Един ден както нареждаше четири кофи със сгур, за да ги прибере боклукчийската кола, вдигна поглед и видя, че г-н и г-жа Панеса го зяпат от магазина си. Зяпаха през стъклената предна врата и когато ги погледна, в първия момент очите му се премрежиха и те му заприличаха на две мършави, плешиви птици.

Отиде в края на пресечката, за да вземе един гаечен ключ от другия домоуправител, а на връщане те му напомниха два дръгливи обрулени храста, пробили дървения под. През храстите той видя празните рафтове.

Напролет, когато стръкчетата трева се показаха в процепите на тротоара, той каза на Ета:

— Изчаквам, за да им платя всичко наведнъж.

— Как, Уили?

— Можем да пестим.

— Как?

— По колко спестяваме на месец?

— Нищо не спестяваме.

— Колко имаш скрити?

— Нямам вече нищо.

— Ще им се изплатя малко по малко. Бог ми е свидетел, че ще го направя.

Лошото бе, че нямаше откъде да вземат парите. Понякога се мъчеше да си представи различните начини, по които би могъл да намери пари, мислите му го изпреварваха и той виждаше какво ще стане като дойде време да им се изплати. Щеше да прихване пачката с банкноти с Дебел ластик, да изкачи стълбите от сутерена, да слезе по петте стъпала до магазина. Щеше да каже на Панеса: „Ето ги, старче, обзалагам се, че не си мислел, че ще го направя и, струва ми се, никои друг не е вярвал, та чак и аз самият се съмнявах понякога, но ето ги, в долари, всичките, прихванати от един дебел ластик.“

И след като претеглеше пачката с ръка, той я оставяше — сякаш местеше фигура върху шахматна дъска — точно в центъра на тезгяха, а мъничкият човек и жена му я разстилаха и писукаха, и квичаха над всеки потъмнял долар и се дивяха, че толкова много са се побрали в такова малко пакетче.

Такава беше мечтата, която Уили таеше и която така и не можа да осъществи.

Стараеше се много. Ставаше рано и миеше стълбището от мазето до тавана със сапун и остра четка, после го минаваше повторно с мокър парцал. Чистеше и ламперията и лъскаше перилата докато те не блеснеха по целия зигзагообразен път надолу, търкаше пощенските кутии в преддверието с пуцинг и мек парцал, докато човек не се огледаше в тях. Видя там собственото си едро лице с изненадващо жълти мустаци, които си бе пуснал наскоро, и светлокафявата филцова шапка. която някакъв наемател беше оставил в килера си, пълен с боклуци, преди да се изнесе. Ета му помогна и те изчистиха цялото мазе и тъмния вътрешен двор под пресичащите се въжета за простиране, и бяха готови да откликнат на всякакви молби, дори и от наемателите, които не обичаха, за поправка на мивки или тоалетни. И двамата работеха до изтощение всеки ден. но както си знаеха от самото начало, не получиха нито грош допълнително.

Една сутрин, когато Уили полираше пощенските кутии, намери в своята писмо. Свали си шапката, отвори плика и поднесе листа към светлината, за да разчете треперливия почерк. Беше от г-жа Панеса, която пишеше, че съпругът й отсреща е болен и че няма пари вкъщи, така че ще може ли да й плати само десет долара, а остатъка ще изчака за по-късно.

Той скъса писмото на парченца и го кри цял ден в мазето. Вечерта Ета, която го бе търсила по улиците, го откри зад пещта сред тръбите и го попита какво търси там.

Той й обясни за писмото.

— Криенето с нищо няма да ти помогне — каза тя безнадеждно.

— Тогава какво да правя?

— Ами лягай си.

Той си легна, но на следващата сутрин изскочи от завивките, нахлузи комбинезона си и изтърча от къщата с палто, наметнато набързо върху раменете. Зад ъгъла откри заложен магазин, където му дадоха десет долара за палтото.

Но когато, ликувайки, се върна тичешком обратно, видя отсреща нещо като катафалка и двама мъже в черно, които изнасяха някакъв малък и тесен чамов сандък от къщата.

— Кой е умрял, някое дете ли? — запита той един от наемателите.

— Не, някой си Панеса.

Уили не можа да каже дума. Гърлото му се беше вкаменило.

След като измъкнаха чамовия сандък през вратата на антрето, г-жа Панеса излезе, залитайки, сама. Уили извърна глава, макар да мислеше, че няма да го познае заради мустаците и жълтеникавата шапка.

От какво е умрял? — прошепна той на наемателя.

Не мога да ви кажа. Но г-жа Панеса, вече тръгнала след сандъка, чу.

— От старост — пискливо извика тя. Той се опита да каже нещо мило, но езикът му

беше увиснал в устата като изсъхнал плод на дърво, а сърцето му беше черен прозорец.

Г-жа Панеса се пренесе първо при едната си каменнолика дъщеря, после щеше да поживее и при другата. И сметката си остана неплатена завинаги.