Бърнард Меламъд: Сметката

— Защо го правиш? Защо не плащаш, когато имаш пари?

Той не отговори, но след малко подхвърли, че от време на време му се налага да купува и някои други неща. Влезе в парното отделение и след малко се върна с един пакет: като го разгърна, отвътре се показа черна рокля, украсена с мъниста.

Ета се разплака за роклята и каза, че няма никога да я облече, защото й носел подаръци само когато е направил нещо нередно. Оттогава му отстъпи изцяло пазаруването на хранителни бакалски продукти и мълчеше, когато купуваше на вересия.

Уили продължи да пазарува при Панеса. Струваше му се, че там винаги го очакват. Живееха в три миниатюрни стаички на етажа над магазина и когато г-жа Панеса го зърнеше през прозореца, изтичваше долу. Уили излизаше от сутерена си, пресичаше улицата и се спускаше по стъпалата в бакалничката, извисен в целия си ръст, докато отваряше вратата. Покупките му не бяха за по-малко от два долара, а понякога стигаха и до пет. Г-жа Панеса прибираше всичко в двойна кесия, след като мъжът и бе отбелязал всяка покупка и вписал цената с един черен молив в разпадащата се на листове тетрадка. Щом Уили влезеше, Панеса отваряше тетрадката, наплюнчваше върха на пръстите си и прелистваше няколко празни страници, докато открие сметката на Уили някъде по средата на книгата. След като покупките биваха опаковани и завързани, Панеса прибавяше сумата към предишната, докосваше всяка цифра с молива си и, свирукайки, смяташе, а птичите очи на г-жа Панеса следяха числата, докато Панеса изпише някаква сума и новата обща сума (след като Панеса погледнеше към Уили, за да се увери, че вижда) биваше подчертавана два пъти, после Панеса затваряше тетрадката. Захапал незапалената си лула, Уили не помръдваше, преди да приберат тетрадката под тезгяха, после се надигаше, прегръщаше пакетите — предлагаха му да му помогнат да ги занесе отсреща, въпреки че той винаги отказваше — и изплуваше от магазина.

Един ден, когато общата сума стигна до осемдесет и три долара и няколко цента, Панеса, като вдигна глава и се усмихна, попита Уили кога ще може да плати част от сметката си. Още на следващия ден Уили престана да пазарува при Панеса, след което започна да посещава отново с въжената си пазарска чанта магазина на самообслужване и нито единият, нито другият не се отбиваха отсреща дори и за четвърт сушени сливи или пакет сол, от които имаха нужда, но бяха забравили да купят.

Когато се връщаше от пазаруването в магазина на самообслужване, Ета едва не изстъргваше стената от нейната страна на улицата, за да мине колкото се може по-надалече от Панесови.

След известно време тя попита Уили дали им е платил нещо.

Той каза, че не е.

— Кога ще им платиш?

Той каза, че не знае.

Мина един месец и Ета срещна г-жа Панеса зад ъгъла и макар че г-жа Панеса, която имаше нещастен вид, не спомена нищо за сметката, Ета се прибра вкъщи и напомни на Уили за дълга му.

— Остави ме на мира — отвърна той. — И без това си имам достатъчно неприятности. ,.

— Какви неприятности имаш, Уили?

— Проклетите наематели и проклетият собственик — изкрещя той и затръшна вратата. Когато се върна, каза:

— С какво да платя? Нима не се събуждам всеки ден все същия бедняк?

Както седеше на масата, тя отпусна ръцете си, положи глава върху тях и заплака.

— С какво? — изкряска той, лицето му бе потъмняло и замрежено. — С месото си по кокалите? С пепелта в очите ми? С пикнята, която забърсвал по подовете? С простудата в дробовете си, когато спя?

Изпитваше към Панеса и жена му разяждаща омраза и се зарече никога да не им плати, защото ги мразеше толкова много — особено оня, гърбавия, зад тезгяха. Само да му се усмихне още веднъж и ще го вдигне от земята, и ще строши кривите му кокали.

Тази вечер той излезе и се напи и лежа до сутринта в канавката. Когато се върна с мръсни дрехи и кръвясали очи, Ета се изправи пред него с фотографията на четиригодишния им син, който беше умрял от дифтерит, и Уили, леейки едри сълзи, се закле, че вече няма да сложи никога капка в устата си.

Сутрин, когато излизаше да подрежда кофите със сгурта, погледът му нито веднъж не отскочи до отсрещната страна на улицата.

— Давам на вересия — имитираше той. — Давам на вересия.

Настъпиха тежки времена. Собственикът нареди да правят икономии с отоплението и с топлата вода. Намали и парите, отпуснати на Уили за разходи, намали и заплатата му. Наемателите бяха бесни. По цял ден тормозеха Уили като рояци мухи и той им съобщи за заповедта на собственика. Те наругаха Уили и Уили ги наруга. ОбаДиха се в здравната служба, но когато инспекторите пристигнаха, установиха, че температурата е в рамките на законния минимум, макар в къщата да става течение. Въпреки това наемателите продължиха да се оплакват, че им е студено и измъчваха Уили по цял ден, но той им отвръщаше, че и той мръзне. Каза им, че умира от студ, но никой не му повярва.