Тери Пратчет - Страта

— Какво смятате да правите, след като изтекат петте години?

— О, откъде да знам — може пък да поостана и известно време да се правя на Великия Старейшина. Но пък тогава това място тук ще бъде твърде цивилизовано за моя вкус.

— Хммм? Е, Рем не е бил построен за един ден.

— Тогава не съм ги предвождал аз .

Колонистите я гледаха мълчаливо. Нито генна хирургия, нито процедури, нито клон на Компанията — и все пак те бяха дошли тук доброволно. Един на десет от тях я щеше да доживее до сто години, я не…

Бяха оставили безсмъртието на обикновените хора. А те щяха да родят деца. Сега вече имаше достатъчно деца, дори и на Земята. Гените им щяха да оцелеят — условията в този свят щяха да ги запазят. Изковани върху наковалнята на ново слънце и нова луна, след хиляда години и хората тук щяха да бъдат други . Други, точно толкова трябва — според Плана.

— Тук трябва да се сбогуваме. — Кин бръкна в кесията, окачена на колана й. — Ето ви Нотариалния акт, документа за прехвърляне на имота и петхилядогодишна гаранция за производствени дефекти.

Чан пъхна документите в ризата си.

— Измислили ли сте име? — попита Кин.

— Решихме с гласуване то да бъде Кралството.

Кин кимна.

— Харесва ми. Просто, но не и шегаджийско. Може би ще се върна някой ден да видя как сте се справили, господин Чан.

Последният глайдер, който се приземи, беше транспортен кораб на Компанията — не като евтините пластмасови първопроходски машини за еднократна употреба. Щом Кин се приближи, се отвори люк и един робот на Компанията спусна стълбичката.

— Кога за последен път сте била на процедури? — попита изведнъж Чан.

Кин се опули насреща му.

— Преди осем години. Какво значение има?

Той се позамисли, после се приближи към нея, за да се го чуят останалите.

— Компанията има неприятности. Може би Дните ни са преброени.

— Неприятности ли?

Роботът пилот регистрира присъствието на Кин на борда, отброи три секунди и захлупи люка. Последното, което първопроходецът видя, беше обърканата физиономия на Кин, изпълнила големия заден илюминатор, докато машината се издигаше нагоре.

Чан сподири кораба с поглед, докато той се издигна достатъчно, за да се включат постояннотоковите въздушно-реактивни двигатели. После бръкна в люка на собствения си глайдер и извади оттам мегафон.

Тълпата се превърна в петно, после в точица и се изгуби сред джунглата. Кин се облегна назад. Компанията притежаваше шейсет процента от безкрайността. Какви ти тук неприятности?

Скоро глайдерът подмина Слънцето и започна да се зазорява наобратно. След време се приземиха на малък пясъчен остров — белеещ се под звездното небе, заобиколен от фосфоресциращо море.

Линията се очертаваше, черна на фона на небето. В основата й се виждаше малка капсула, на която се беше облегнал мъж.

— Джоел!

Той пусна неандерталската си усмивка.

— Здрасти, Кин.

— Мислех си, че си заминал да ставаш Секторен майстор на Сифагор.

Той сви рамене.

— Предложиха ми го. Не ме устройваше. Качвай се. Робот!

— ЗДРА’Ж’ЛАЕМ, ГУСН’ЧАЛНИК!

— Закачи глайдера на буксир.

— СЛУШ’СПЛ’НЯВАМ, ГУСН’НАЧАЛНИК!

— И стига с тия казармени лафове, става ли?

Изкачиха се в кабината на Линесман и се настаниха от двете страни на тръбата за централна тяга. Джоел Ченги въздъхна и щракна едно лостче. Капсулата подскочи и Линията се заизнизва хипнотично покрай тях, докато се изкачваха нагоре.

— Аз съм новият тукашен Наблюдател — обади се той.

— О, Джоел! Не е вярно, нали? — Изведнъж Кин я обзе чувството, че вселената се е продънила.

— Вярно е и още как. Между нас да си остане, направо нямам търпение да почна. С тебе не би ли било същото?

— Но не те виждам… — Кин се сепна.

Никак не те виждам, искаше да каже тя, да прекарваш век след век в спътниковата камера за дълбоко замразяване на висока орбита около този свят. И да не остарееш нито секунда.

Тя си го представи. Беше ужасно.

Ръце-роботи, които вечно кръжат около теб със спринцовки, насочени на няколко инча от коравата ледена кожа, докато други роботи наблюдават света там долу. И търсят определени знаци. Деление на атома. Ядрен синтез. Космически полети. Ширпотреба на електричеството.

Някои светове наблягаха на космическите полети с надеждата да получат бързо междузвездно признание. И неизменно се издънваха. Дори и суборбиталните машини са върхът на пирамидата, огромната стара пирамида, която се крепи на такива неща като прехрана, земеделие и т.н. Не си струваше да се опитваш да полетиш, като няма какво да ядеш.