Тери Пратчет - Страта

Доста се беше постарала. Сега кожата й беше сребърна с втъкани неонови нишки. Беше избрала червена мантия. Нямаше вятър и електростатичните заряди плаваха около нея доста прилично. Да се претупват детайлите, не вървеше. Тези хора идваха в един нов свят. Сигурно вече бяха стъкмили горда конституция, изписана със злато и свобода. Трябваше да ги посрещне с достойнство. По-късно щяха да имат предостатъчно време за сблъсъци с реалността.

И други глайдери започнаха да се спускат, а човекът, стъпил пръв на земята, се изкатери по могилката при Кин. Тя забеляза брадата-първопроходец по бялото му като тебешир лице. Но най й се наби на очи сребърният диск на челото му, проблясващ на първите слънчеви лъчи.

И след като се изкачи на върха, той продължаваше да диша равномерно. Крачеше без всякакви усилия — повечето столетници умееха да се владеят. Той се усмихна и разкри зъби, пломбирани до дупка.

— Кин Арад?

— Бьорне Чан?

— Е, пристигнахме. Днес кацаме десет хиляди души. Хубав въздух правите — на какво лъха?

— На джунгла — отвърна Кин. — На плесен. На разлагащи се пуми. Усеща се и омайният дъх на тайнствени орхидеи.

— Не думай! Е, ще се наложи да се погрижим за това — отвърна той с безстрастен глас.

Тя се разсмя.

— Честно казано, изненадах се — рече му. — Очаквах някой младок с вирната брадички, нарамил плуг в едната ръка…

— И примерна конституция в другата. Знам, знам. Някакъв такъв е предвождал колонистите в Ландшир. Вие чухте ли за Ландшир?

— Гледах снимки.

— Знаете ли, че цяла седмица са се карали каква да бъде властта? А първото, което построили, било църква. И тогава зимата ги връхлетяла. А аз съм бил на северния им континент през зимата. Жестоки зими правите…

Кин пое надолу с лека стъпка. Чан вървеше до нея с широки крачки.

— Не сме искали те да измрат — каза тя най-накрая. — Бяхме им обяснили какви са сезоните там.

— Не сте им обяснили обаче, че във вселената справедливост не съществува. Били са твърде млади, за да са развили достатъчно силна параноя.

— А вие?

— Аз ли? Аз съм ужасно предпазлив. Точно затова и ме наеха тези хора. Сто и деветдесетата карам. Не ми се умира и затова дебна като ястреб какво е времето навън, плувам само на плитко и нищичко не слагам в устата, докато не му видя пълния лабораторен анализ. Тръгнат ли да падат метеорити, ще се свия и ще си затуля главата с ръце! Сключил съм договор за пет години и имам намерение да го изкарам до края!

Кин кимна. Неговата самоувереност й се понрави.

Но тя знаеше, че положението не е чак толкова просто. На теория човек колкото повече остаряваше, толкова повече внимаваха кабинетът за генна хирургия и местният клон на Компанията, където ти осребряват Дните във внимателно изчислени процедури за дълголетие — с гарантиран курс двайсет и четири часа живот допълнително към един Ден — да са му по-наблизо. Само Компанията плащаше в Дни и само Компанията можеше да си осигури процедурите. Това си го пишеше в учебниците по икономика — всичко и всички бяха особеност на Компанията.

Но в учебниците по икономика си го пишеше и закона за намаляващата възвръщаемост. На двайсет години човек действаше благоразумно и не поемаше никакви рискове, защото, щом работиш за Компанията, имаш пред себе си цели векове! И беше срамота да се лишиш от тях, защото си карал прекалено бързо или си живял прекалено наситено.

На двеста на кого му пукаше? Навсякъде си бил, всичко си видял. Всяко ново преживяване е просто старо преживяване в разместен ред. До триста я го докараш, я не. Е, не че ще се самоубиеш — не точно. Просто започваш да катериш все по-високи и по-високи планини или да падаш свободно все по-продължително и от все по-високо, или мяташ раница на гръб и хукваш да трамбоваш Меркурий, ама по мъчния маршрут — и рано или късно късметът ти дава фира.

Досадата те кара да се побъркаш. Смъртта е начинът, по който Природата ти казва, че трябва да успокоиш малко топката.

Тъкмо затова Чан беше повел отряд млади-зелени колонисти към един нов свят. Нямаше какво да губи освен живот, протъркал се до дупка от това живеене, на което не му се виждаше краят.

— Ние не строим увеселителни планети — заяви Кин. — Тази ще трябва да я покорите.

Един глайдер се плъзна в небето и се загуби сред върхарите.

— В началото ще им дойде нанагорно — обади се Чан. — В тоя кораб с всичкият багаж — одеяла, масички… Наредих на контролата да го приземи на десетина мили по-нататък. Денят е хубав. Една разходка ще ни се отрази добре, пък и ще се види колко от тях са от тия, дето настъпват отровните паяци и хич не им мига окото.