Тери Пратчет - Страта

Джоел се наведе и набра на конзолата за сервиране номера на менюто, после измъкна оттам наредена маса. Улови погледа на Кин и пак се усмихна. Той честичко си се усмихваше. При зачеването му, кой знае как, палеолитните гени отново си бяха дали среща и с това дялано като със сатър лице му се налагаше честичко да се усмихва, за да не плаши децата. Но пък щом лицето му светнеше, приличаше на зората на Човечеството. Двамата с Кин разговаряха — и далеч не само с думи. Бяха общо на четиристотин години. Сега думите бяха просто платформи, които мъкнеха товари със знания и нюанси.

Кин отново огледа масата.

— Познато ми е — рече тя. — Такова, опитвам се да се сетя…

— Преди сто и трийсет години. На същата дата се оженихме, спомняш ли си? На Тайноулд. По ритуала на оная смахната религия…

— Икар вознесе — сети се внезапно Кин. — По дяволите, извинявай. А ти помниш дори и менюто. Колко романтично!

— Всъщност наложи ми се да си погледна в дневника — призна си той и наля виното. — Ти петата ми жена ли беше? Тогава съм пропуснал да си го отбележа.

— Не бях ли третата? Ти на мен ми беше петия мъж.

Спогледаха се и избухнаха в смях.

— Хубави времена бяха, Кин, хубави. Три години изпълнени с щастие.

— Две.

— Добре де, две да бъдат. Лела мале! Оня път на Плешуур, нали се сещаш, когато…

— Я не увъртай. Как така се хвана за Наблюдател?

Температурата колабира. Зад илюминаторите Кралството се превръщаше от пейзаж в диск, а слънчевата светлина тикаше напред линията, разделяща осветената от неосветената му част.

— Ъъ, ами… Животът нещо се скапа. Само на процедури надали ще издаяня толкова дълго, колкото като Наблюдател; хубаво е да гледаш как израства един нов свят; да видиш какво крие бъдещето; все едно пътуваш към нова вселена…

— Дрън-дрън, та пляс, Джоел. Познавам те, нали така? Никога не съм те виждала да скучаеш. Спомням си, че цели две години отдели да се учиш как се прави дървена каручка. Казваше, че няма да седнеш да си почиваш, докато не си овладял и последното нещо на този свят. Казваше, че още не си се научил нито да ловиш тюлени с копие, нито да лееш мед. Казваше, че си щял да напишеш най-изчерпателния труд върху роботската порнография. А още не си.

— Добре де, скатавам се, защото съм страхливец. Това стига ли ти? Скоро ще станат разни работи и тогава за всекиго ще е най-добре, ако е успял да се набута във фризера навреме.

— Какви разни работи?

— Лоши работи.

— Ло… — тя се сепна. — И Чан каза същото.

— Великият първопроходец? Вчера си поприказвахме, докато още бяха на орбита. И той се измита, преди бурята да е връхлетяла.

— Какви ги приказваш?

Той й обясни точно какви. Кин беше докладвала за посещението на Джало. Освен това беше докладвала и за способността му да вади големи цифри в Дни.

— Компанията провери онзи матусал, дето ти им го изпрати, Кин.

— Фалшивия ли?

Той поклати глава.

— Де да беше. Ама е, така да се каже, истински. Само че не ние сме го печатали. Цифрите не съвпаднаха. Кодовете не съвпаднаха. Не че са били неточни, не знам дали ме разбираш. Но просто не са нашите цифри. Ние още не сме стигнали до тях — няма такава емисия. А сега се замисли. Съществува процес, чрез който валутата на Компанията може да бъде възпроизвеждана. Помисли си какво означава това, Кин.

Тя се замисли.

Валутата на Компанията се подлагаше на толкова много тайни проверки и кодове, че ако някой се наемеше да я фалшифицира, нямаше друга възможност освен да я произведе едно към едно. А такава банкнота не можеше да се възпроизведе дори и ако я пуснеш през машина за Пластове, защото всички такива машини бяха собственост на Компанията и едно скрито ключе във всяка пластмасова карта щеше да се задейства и да стопи цялата машинария. Никой не можеше да възпроизведе валутата на Компанията. Но ако можеше…

Дълговечниците щяха да си изпатят първи. Валутата на компанията беше толкова надеждна, че сама по себе си беше богатство. Но ако Дните се превърнеха в прости парчета пластмаса, ако пазарът не наводнеше с десет-двайсет пъти действителното количество банкноти, това щеше да бъде краят на Компанията. Богатството й — това бе нейната надеждност, а надеждността й беше в твърдостта на нейната валута.

Генната хирургия просто ти пречеше да умреш. Човек можеше да продължи да живее и без допълнителните процедури, които се купуваха с Дни, но щеше да остарява. Безсмъртен и изкуфял.

Нищо чудно, че хората бяха тръгнали да се покриват. Джоел се беше вкопчил в един вид безсмъртие, Чан поне щеше да избегне катастрофата. Вероятно недотам уравновесените хора предприемаха неща като например да излезеш на разходка в Космоса без скафандър.