Тери Пратчет - Страта

— И аз тъй мисля.

Тя остана на спътника, докато Джоел донагласи системите — гледаше го как активира електрическата верига, прекъсваща дългата верижна изкуствена молекула, каквато представляваше всяка Линия. Оттук нататък Кралството трябваше само да се оправя. Не стоя да го гледа как подготвя хладилната камера.

Беше оставила личната си ракета на орбита близо до Там Горе. Технически погледнато, тя беше в отпуска, докато се присъедини към останалата част от екипа в Тренчърт — там предните отряди вече бяха прочистили атмосферата и подсилили кората. Преди месеци беше намислила да се отбие на Момремон-Шпиц и да хвърли едно око на новооткритите разкопки на Вретенското селище там. Носеха се слухове, че са открили нова годна за работа машина за пластове.

Точно сега това й се виждаше крайно маловажно. Тя затръшна зад себе си вътрешната врата на въздушния люк.

— Приветстваме ви, о, мадам — поздрави корабът. — Вятърът издуха платната. Резервоарът ни е пълен догоре. Ваната да ви напълним ли?

— Ъхъ.

— Изчислихме курса. Предстартово броене ще желаете ли?

— Според мен можем да си спестим тази тръпка — рече уморено Кин. — Пълни ваната, друго не искам.

Когато корабът се издигна, водата във ваната леко се люшна към ръбовете й, ала не се разля нито капка. Кин, която бе възпитавана да се отнася любезно към машините, рече:

— Бравос.

— Благодаря. Пет часа и три минути до прескачането.

Ким замислено си насапуниса ръката до рамото. След няколко минути се обади:

— Корабе?

— Да, мадам?

— Накъде, по дяволите, сме се запътили? Не помня да съм ти давала някакви нареждания.

— Към Кунг, мадам, според дълбокопочитаната ви заповед отпреди триста трийсет и осем часа.

Кин се надигна от ваната — същинска добре насапунисана Венера Анадиомена, юрна се през кораба и най-накрая тупна в пилотското кресло.

— Я повтори тая заповед! — тихо изкомандва тя.

Втренчи се напрегнато в екрана с пръст, опрян на копчето, което щеше да опъне линия обратно към Там Горе-то на Кралството. Джоел сигурно още не се беше замразил — процесът отнемаше цели часове. Както и да е, машината можеше за две бройки да го размрази. Важното беше, че станцията разполагаше с достатъчно голям трансмитер, че да изпрати съобщение до Компанията. Усещаше тук пръста на Джаго.

Зададената заповед беше съвсем проста — предшестваха я сигнали за повикване на кораба и личния код на Кин. Беше дошла по нормалните канали земя-орбита. Можеше да идва от поне дузина трансмитери по времето на довършителните работи по Кралството.

Завършваше със:

„Плосък свят. Ти, Кин Арад, си много любопитна по природа. Ха си ме измамила, цял живот има да се чудиш какви ли гледки си пропуснала да видиш.“

Ръката на Кин се отпусна и дори не докосна копчето.

Плосък свят беше невъзможно да се построи.

Но от друга страна, да се върнеш, след като си пилот на „Терминус“, също беше невъзможно.

Освен това беше невъзможно да възпроизведеш паричните знаци на Компанията.

— Корабе?

— Мадам?

— Продължавай към Кунг. О, и отвори канал към екрана в кабинета ми.

— Готово, мадам.

Не беше редно. Вероятно беше и глупаво. И без съмнение заради това щяха да я уволнят.

Ела или цял живот ще се чудиш.

Запълваше си времето, като учеше наново елементарен кунгски и четеше притурките към планетарния дайджест. Очевидно кунгите вече си имаха Линия, но никой не беше стигнал дотам, че да забрани космически кораби да кацат на самата планета. На Кунг нищо не беше кой знае колко забранено, дори и убийството. Тя провери и откри, че в момента Кунг е единственият свят по тези краища на Космоса, който позволява на корабите да кацат с неизключени двигатели. Дали това имаше някаква връзка със случая?

Кунг изпитваше глад за чужда валута. По-голяма част от продукцията на планетата не влизаше много-много в работа на хората — ако не броим богатото разнообразие от болести тип пневмония, но Кунг се нуждаеше от куп неща. И се опитваше да развива туристическа индустрия…

Кин беше ходила там. Спомняше си дъжда. Кунгите имаха четирийсет и три различни думи за дъжд, но тия думи далеч не стигаха, за да обхванат величествената водна симфония, която се лееше по петдесет и пет минути на всеки час. Планини там нямаше. Слабото притегляне бе позволило на голяма част от океана да се разпръсне във вятъра и да я размие до основи. Буците, останали подире, имаха унил неугледен вид.

Разбира се, тези буци понякога се превръщаха в острови. Кин си спомняше и приливите.