Тери Пратчет - Страта

Ние сигурно сме милиони, помисли си Кин. Оплакваме се, че никога няма да вкусим ястие, което вече да не сме вкусили, че лека-полека цветовете на живота ни помръкват. Чудим се дали кратколетницитс не живеят по-ярко и наситено и ни е страх да не би да разберем, че наистина е така, защото сме се отказали от възможността да имаме деца. Толкова е нечестно! Сякаш човек разполага само с отредения си дял емоции като въодушевление, радост и доволство и колкото повече живее, толкова повече те се стопяват. Но животът продължава да е сладък, а смъртта — просто загадка. Онова, от което ни е страх, е остаряването. О, по дяволите.

— Търсиха ли го? — обади се тя.

— Къде ли не. Знаем, че е посетил Земята, защото всички архивни данни за сондите „Терминус“ в Музея на космическите полети са били изтрити.

— Значи съвсем нищичко не знаем за него?

— Точно така. Намери си убежище, Кин. — Той се подсмихна. — Поне политиката на Компанията е била правилна. Нашите светове ще светуват дълго.

— Един човек не може да срути цяла цивилизация — възрази Кин.

— Я ми посочи къде пише, че това е универсално правило — тросна се той, после се поуспокои. — Това наметало… наистина ли го прави невидим?

— Амииии, ако гледаш право в него, спомням си, че онова, което се намира зад него, изглежда само леко размазано. Но ако не го очакваш, хич няма и да го забележиш.

— Предполагам, че върши работа за старомоден шпионаж — заключи Джоел. — Но все пак, странна работа. Според мен е по силите ни да сътворим такова нещо. За да се направи то, е нужно доста високо технологично ниво, а при едно високо технологично ниво невидимостта не е голямо преимущество. Толкова много други неща ще регистрират присъствието ти.

— И това ми мина през ум — рече Кин.

— После, всички тия приказки за телепортация — теориите до една твърдят, че тя е невъзможна. Двойният ефект на Уосбайл почти я постига — също както е възможно да се построи почти вечен двигател.

Спътникът в края на Линията сияеше като звезда пред тях. Джоел погледна контролното табло.

— Бих искал да се срещна с него — рече той. — Когато още се напикавах в гащите, съм чел за сондите „Терминус“. После веднъж, като бях на Нова Земя, отидох да разгледам фермата на Рип Ван ЛеВин. Той беше онзи, който се приземил на планетата и открил…

— Знам — прекъсна го Кин.

И да бе забелязал тона й — а Джоел несъмнено го беше забелязал, — с нищо не го показа и продължи бодро:

— Някъде преди две години гледах тоя филм за Т4 и Т6. Това са сондите, които все още летят. На Нова Земя произвеждат такава благотворна акция — горе-долу на всеки десет години изстрелват по два кораба на скоклива орбита, не набират ускорение и…

— И това го знам — прекъсна го Кин.

Корабите набираха скорост, като се гмурваха в слънцето на Нова Земя и прескачаха някой и друг милион мили в Другадето, гмур, скок, гмур, скок… и най-накрая хоп, цъфваха изневиделица няколко стотици светлинни години по-нататък с размазваща светлинна скорост, на няколко мили от сондите.

Терминус Четири не бе успял да намали скорост при поредната точка на обръщане, а един дефект в примитивния компютър на Шест го бе отвел право до някаква звезда, дето я няма. Ако събитията бяха следвали нормалния си ход, пилотите им щяха да са изгнили още преди векове. По онова време техниката на забавяне на жизнените процеси също си е била доста примитивна. Но разбрицаните машинарии отдавна бяха подменени част по част, а екипажите, които идваха на посещение горе-долу на всеки десет години, добавяха какви ли не усъвършенствания.

Всичко това никак не беше евтино. Много по-лесно щеше да е да затоплят пилотите, да ги съживят и те да си заживеят охолно. Но Рип Ван ЛеВин, Славният герой на Терминус, който след хилядогодишен полет се бе приземил на свят, създаден от прескачащите през Другадето кораби триста години по-рано, бил богат, когато се самоубил. Достатъчно богат, че да наеме добри адвокати и да настоява назначените от него попечители да правят всичко възможно и невъзможно за останалите двама пилоти, само да не ги будят.

— Тръстът ЛеВин ни е вързал ръцете — рече Джоел. — Първото, за което се сети Компанията, беше да събудим пилотката на Т4 и да я питаме за Джало. Всички те са се обучавали заедно — тя все трябва да знае нещо за него. Но ха сме се опитали, и цяла Нова Земя ще писне кански.

— Джоел, ти какво мислиш за тази идея? — попита го Кин.

Той я погледна в очите.

— Че е жалка, какво друго?