Тери Пратчет - Страта

— Ако се разколебаем, ще ни се наложи да даваме обяснения, а Компанията на първо място ще иска да разбере защо не си била откровена с нея.

Кин погледна Силвър — търсеше подкрепа, но шандата просто кимна тежко.

— Не ми се ще да пропускам тази възможност — рече тя.

— Виж — каза Кин. — Да пътуваме дотам заедно с Джало, ни се струваше добра идея, нали? Но сега понятие си нямаме с какво сме се захванали. Просто малко разумна предпазливост, това е.

— Толкоз с прословутото маймунско любопитство — рече Марко на Силвър. — Дотук с всичките тия приказки за манифеста на динамичната съдба, дето ги слушаме…

— Вие сте луди — и двамата!

Марко сви рамене — жестът беше особено ефектен с тия негови два чифта рамене — и надигна кокалестото си тяло от пилотското кресло.

— Добре — каза той. — Ти ни карай обратно.

Кин се пльосна на креслото и придърпа обвиващия екран към себе си. Погледна командното табло. Някои от скалите й изглеждаха смътно познати. Черното табло сигурно контролираше въздуха и температурата; останалото й беше пълна мъгла. Кин беше свикнала на кораби с големи мозъци.

— Не мога да го управлявам! — възкликна тя. — И ти го знаеш!

— Много се радвам, че си с нас в такъв случай — Марко погледна часовника си. — Вие двечките защо не дремнете?

Кин лежеше на койката си и мислеше. Мислеше си как възниква стереотипното отношение към другите раси. Кунгите бяха параноици, кръвожадни и суеверни. Шандите бяха спокойни, кръвожадни и понякога ядяха хора. Шандите и кунгите си мислеха, че хората са кръвожадни, твърдоглави и надути. Всеки възприемаше ехфтите като смешници и никой не знаеше какво мислят те по адрес на когото и да било.

Вярно беше наистина, че веднъж четирима кунги бяха нахлули на един кацнал земен кораб, в гадното минало, и бяха избили трийсет и пет души екипаж, преди и последният кунг да рухне под тежестта на игличките „Клип“. Беше вярно, че в известни, дипломатично забравени случаи шандите церемониално бяха похапвали хора. Е, и какво? Как би могъл да оцениш това, освен ако не мислиш като същество от друга раса?

Всички сме възприели някакви клишета, помисли си тя.

Това е единственият начин за съвместно съществуване. Трябва да считаме другите за човеци в друга кожа, макар че всичките сме изковани от различна гравитация върху различните наковални на непознати светове…

Надигна се в мрака и се ослуша. Корабът си тананикаше.

Тръгна гола по екваторния коридор. Нещо, което я гризеше отдавна, изведнъж се беше изяснило и тя трябваше да разбере…

Десет минути по-късно Кин влезе в командната зала, където Марко продължаваше да стои под екрана.

— Марко?

Той се наведе, бутна екрана нагоре и се ухили.

— Всичко върви чудесно. Какво е това, дето го държиш? Прилича на разтопена пластмасова статуетка.

— Това е кутията, в която беше гарванът. Биопластмаса. Топи се на температура над хиляда градуса. Намерих я в шлюза — изстреля Кин и шляпна нещото в скута му.

Марко заобръща безформената маса, после сви рамене.

— Е? Тези птици притежават ли разум?

— Без съмнение.

И двамата се втренчиха в стопената кутия.

— Може и да е дело на Джало — рече несигурно Марко. — Обаче едва ли — той се изненада, като видя птицата.

— Меко казано, да. Тази мистерия не ми харесва, Марко. Виждал ли си гарвана?

— Не съм го виждал, откакто Джало го видя. Хмммм. — Той протегна ръка и натисна копчето на алармената система.

Звънци и сирени огласиха кораба. След четирийсет секунди Силвър нахлу с гръм и трясък, цялата в сняг — снегът от ямата й за сън бе полепнал по козината й. Щом забеляза, че са вперили погледи в нея, тя би спирачки и изръмжа.

— Това някаква човешка шега ли е? — попита ги.

Те й обясниха какво се е случило.

— Странна работа — съгласи се тя. — Ще претърсим ли кораба?

Марко се разприказва надълго и нашироко за всякаквите малки дупчици из кораба. Добави подробности за това какво би могло да се случи, ако нещо дребно и пернато се намуши в някой жизненоважен канал или се натресе не на този кабел, на който трябва.

— Добре — рече Кин. — И сега какво смяташ да правиш?

— Вие двете се върнете в стаите си — рече Марко. — Херметизирайте ги и търсете птицата. Аз ще изпомпам въздуха от останалата част на кораба. Това си е стандартна процедура против вредни гризачи.

— Но така ще го убиеш — рече Кин.

— Нямам нищо против.

По-късно Марко, седнал, наблюдаваше как се натрупва енергия в ядрения двигател на кораба там, в центъра на тороидалното поле, и се чудеше какво ли е станало с тази птица. После прогони тази мисъл от главата си и вместо това се зачуди дали някоя от онези двете го е забелязала как скатава вълшебната кесийка след смъртта на Джало. Въпрос на благоразумие…