Тери Пратчет - Страта

В момента растителността и градиентът предполагаха, че областта рядко оставаше ненаводнена за повече от един на двайсет часа. Следвайки насоките на лоцкунга, те хванаха един път, който ги отведе до постоянно суха степ. Ако Кунг беше човешки свят, той щеше да бъде култивиран до последния сантиметър. Куингите го бяха зарязали див.

Лодката се блъсна в един ръб.

Пред тях се ширна кръгла долина с неизменното езеро на дъното, в чийто център се кандилкаше космически кораб.

— Това е Дженерал Мотърс Неутрино, ядрено-синтезов пръстенов мотор тип „земя-земя“, с Вретенова униспирачка, трийсет и четири каюти, всякакви екстри — обясни Марко и запали лула. — Вътрешносистемните чаркове обаче са голяма тесла. Веднъж карах един от тия. Били са построени, за да задоволят търсене, което така и не е възникнало.

Корабът приличаше на тлъста поничка.

— Оръжия има ли?

— Джало! — кресна гарванът.

— Не бих искал да се намирам от обратната страна на дюзите.

Лоцкунгът бе вперил ужасѐн поглед в лулата на Марко.

— Освен това разполага и с доста обширен арсенал. Кажи от какво най те е страх.

Щом пристъпиха през отворения люк на кораба, лоцкунгът се метна на МПС-то си и се юрна обратно.

— На мен ми се струва, че единствения път, по който можем да се махнем оттук, е нагоре — забеляза Кин. — Чудя се какво ли го уплаши?

— Аз — отвърна Марко и пристъпи безшумно навътре. После изшътка и приклекна в бойна поза.

Една сянка се прокрадваше към тях. Родовата памет подшушна на Кин да търчи да се покатери на някое дърво. Намеренията на Онова , което се промъкваше съм тях, можеха да са свързани само със забиване на нокти в меките тъкани и ръфане с кътници. Но родовата памет, както винаги, не беше в крак с времето. Кин се усмихна любезно.

Ушичките на шандата, застанала в коридора, не успяваха да докоснат тавана, което ще рече, че беше висока към три метра. Но бе заела оная прегъната в коленете кротичка поза, която шандите винаги заемаха вътре в конструкциите, построени от по-дребни раси — сякаш се ужасяваха, че случайно можеше да излапат някой техен представител.

Както си беше характерно за шандите, и тази тук беше колкото висока, толкова и широка, с рамене и ръце завършващи с мазолести стави, които можеха да изпълняват функциите на втори чифт крака. Имаше интелигентно мечешко лице, но лице на мечка с очи като бинокли, череп като купол и неколцина моржа сред прадедите си. Имаше чифт бивни — за шандските бивни се твърдеше, че първоначално те ги използвали, за да лющят молюски от коритата на замръзналите океани; сега бяха толкова безполезни, колкото и апендиксът на хората. Оформяха ги скулптурно така, че сочеха общественото положение на притежателката им. Муцуната й…

— Сбълшихте ли уече? — прошепна шандата с упрек.

В резбата по бивните й имаше нещо, общо взето, познато. Кин забучи показалци в ъглите на устата си, за да докара ефекта на бивни, и пробва на шански.

— Аз съм Относително/Почти-Суха-Та-Пресъхнала, а кунгът е… Дребен-Ама-Вреден — изплю тя. — Поздравявам те най-блажно и мазно, о, шандо от Долния Район Конвекси Делта Морейн, освен ако не бъркам изключително много.

— Поздравявам ви, че така сте усъвършенствали Речта — каза любезно шандата. — Моето име е дълго петдесет и шест срички, но вие можете да ме наричате Силвър. Ще видите ли плоския свят? Кунгът опасен ли е? Вижда ми се нещо нервен.

— Според мен това е, защото не разбира шандски. От друга страна, всички кунги изглеждат нервни. Сигурно това има нещо общо със светкавичните приливи. Ала този тук между другото е човек, но не настоявай за обяснения.

— За какво говорите? — подозрително попита Марко.

Междувременно, докато Силвър ги водеше към наблюдателната зала на кораба, те успяха да постигнат компромис. Кин и Марко говореха на Силвър на общезик, който шандата разбираше, но заради бивните не можеше да говори; Силвър говореше на шандски, който можеше да говори, но пък Марко не разбираше, а Кин после превеждаше на Марко на общезик. Посредством внимателния превод постепенно се изясни, че Силвер е социолог, сравнителен историк, лингвист и пастир на месодайни животни.

— Всичко това ли? — попита Марко.

— Познавах една шанда, която беше пиколо, биохимик и ловец на тюлени едновременно — обади се Кин.

— Пристигнах тук вчера — осведоми ги Силвър. — Работех на Предикуак и тогава този човек…

— Познаваме го — вметна Кин. — Какво ти е предложил?

— Не разбирам — опули се невинно Силвър.