Тери Пратчет: Подвижни образи

Виктор се сети за раците. Имало велик град, после мнозина загинали, а в руините под водата се настанили раците.

Орангутанът протегна ръка и посочи.

Детритус бе открил Руби на първия ред и се мъчеше да я вдигне от седалката. Както и да я обърнеше, очите й се насочваха към подскачащите образи. А когато застана пред нея, тя се намръщи и го цапардоса да се отмести.

Лицето й пак загуби всякакво изражение и тя се настани удобно на седалката.

Виктор докосна рамото му. Надяваше се, че е успокоил и обнадеждил с жестовете си трола, който беше самото въплъщение на скръбта.

Фигурата в броня си лежеше върху плочата зад екрана под потъмнелия диск.

Зяпнаха я безпомощно.

Виктор нерешително плъзна пръст по дебелия слой прах и се откри ивица лъскав жълт метал. Той се озърна към Джинджър и отвори уста.

— Ами сега?

Тя вдигна рамене красноречиво: „Откъде да знам? Тогава спях.“

В екрана напираха дебели издутини. Колко оставаше до нашествието на Тварите?

Виктор се помъчи да разтърси… да го наречем мъжа. Много високия мъж. В цяла златиста броня. Все едно се опитваше да пробуди планина.

Протегна ръце и се напъна да вземе меча, който беше по-дълъг от самия него и дори да го освободеше, можеше да борави с него колкото и с натоварен шлеп.

Спящият стискаше неумолимо дръжката.

Библиотекарят се стараеше да разчете книгата на светлината от екрана и забързано отмяташе лист след лист.

Виктор надраска на страничния ръб на плочата: „НИЩО ЛИ НЕ МОЖЕШ ДА ИЗМИСЛИШ?“

Джинджър взе тебешира. „НЕ! ТИ МЪ СЪБУДИ! НИ НАМ КАК ДА ГО НАПРАВА!!! НИТО КВО ДА ПРАВА!!!“

Не успя да сложи четвърти възклицателен знак, защото парчето се счупи, едната половинка отскочи и се чу глухо „зън“.

Виктор вдигна от пода втората половинка.

„ЗАЩО НЕ ПОГЛЕДНЕШ В КНИГАТА?“

Библиотекарят закима и тикна книгата в ръцете й. Джинджър му махна да се дръпне и постоя вторачена в сенките.

После взе книгата.

Погледна човека, човекоподобното и трола около себе си.

Замахна и запрати книгата нанякъде.

Този път не беше „зън“. Отекна ясно и звънко — „дуум“. Нещо издаваше звуци в това място на безмълвието.

Виктор заобиколи плочата с такава скорост, че се подхлъзна.

Грамадният диск беше гонг. Чукна го с юмрук. Падна парче от окислената повърхност, но металът затрепери от лекия удар и в залата се разнесе ново тихо боботене. Щом Виктор се досети какво да търси, мигновено забеляза двуметровия железен прът с обвита с кече топка накрая.

Вкопчи се в дръжката и се напъна да вдигне чука от опорите му. Но само се напъна. Прътът бе клеясал непоклатимо в жлебовете.

Библиотекарят застана от другата страна, двамата се спогледаха и повдигнаха заедно. Люспици ръжда се впиваха в дланите на Виктор.

Не можеха да го помръднат. Времето и соленият въздух бяха слели в едно цяло чука и опорите.

Времето сякаш забави ход и се превърна в поредица от застинали картини под трепкащото сияние, досущ като кадри в прожекционна кутия.

Трак.

Детритус посегна над главата на Виктор, стисна дръжката по средата и вдигна чука, откъсвайки опорите от скалната основа.

Трак.

Другите трима се проснаха на пода, а тролът хвана дръжката с двете си ръце, замахна с чука и го завъртя към гонга.

Трак.

Трак.

Трак.

Трак.

В редуващите се кадри Детритус сякаш заемаше мигновено… трак… различни, но свързани пози — завъртя се на едното си кораво стъпало, а главата на чука… трак… описа ярка дъга в мрака.

От силата на удара гонгът отскочи толкова назад, че веригите се скъсаха и бронзовият диск се блъсна в стената.

Звукът се завърна незабавно и в огромни количества, все едно се бе събирал в незнаен язовир и изведнъж се отприщи, за да залее весело света и да удави тъпанчетата в ушите на всички слушатели.

Бууум!

Трак.

Великанската фигура върху плочата седна бавно, прахът се стичаше на мързеливи струи по нея. Отдолу се показа злато, незатъмнено от годините.

Фигурата се движеше мудно, но непреклонно, сякаш тласкана от механизъм. Едната ръка хвана удобно гигантския меч, другата се опря на плочата, докато дългите крака стъпят на пода.

Изправи се в триметровия си ръст, отпусна длани върху дръжката на меча и зачака. Зае почти същата поза както върху плочата, но вече беше нащрек, долавяше се дебнеща огромна мощ. Златният мъж изобщо не погледна четиримата, които го събудиха.

Екранът вече не се издуваше. Нещо усети присъствието на мъжа с меча и насочи цялото си внимание към него. Значи поне временно пренебрегна всички останали.