Тери Пратчет - Подвижни образи

Публиката се размърда. Зрителите се събуждаха.

Виктор побутна Библиотекаря и Детритус.

— Изведете ги оттук. И по-бързо!

— Ууук!

Не се наложи да подканят обитателите на Света гора. Щом се отърси от хипнозата и видя ясно силуетите на екрана, всеки по-умен от Детритус се поддаде на внезапното желание да е колкото се може по-далеч оттук. Виктор наблюдаваше как скачат от седалките и се блъскат на изхода.

Джинджър понечи да тръгне с гъмжилото. Виктор я възпря.

— Още не. Не е наш ред.

— Какво означава това? — сопна се момичето.

Той поклати глава.

— Ние трябва да излезем последни. Така е в Света гора. Можеш да използваш магията й, но и тя си служи с теб. Пък и не искаш ли да видиш как ще свърши историята?

— Искрено се надявах да гледам края от много голямо разстояние.

— Добре, но помисли и за друго… Ще минат две-три минути, докато всички се измъкнат. Защо не почакаме да освободят пътя?

Чуваха воплите във фоайето и блъсканицата в началото на тунела.

Виктор мина по внезапно опустялата пътека и седна на последния ред.

— Дано на стария Детритус му стигне умът да не крепи отново тавана.

Джинджър въздъхна и се настани до него.

Виктор метна крака върху предната седалка и порови в джобовете си.

— Искаш ли малко пукана царевица?

От тук златният мъж изглеждаше дребен под екрана. Стоеше, склонил глава.

— Да знаеш, той наистина прилича на чичо ми Осуалд — установи Джинджър.

Екранът потъмня толкова ненадейно, че нахлулата чернота почти се чуваше.

„Сигурно досега се е случвало в десетки вселени — умуваше Виктор. — Дивата идея връхлита, но нещо пробужда златния мъж — Осуалд или както се казва. И той я овладява. Или каквото там прави. Може би където се появи Света гора, идва и този Озрик.“

Възникна точица алена светлина и нарасна с изумителна скорост. На Виктор му се стори, че пропада в шахта.

Златната фигура вдигна глава.

Светлината се кривеше в хаотични очертания. Екранът изчезна. Нещо напираше да влезе в света, заместило образите в отсрещния край на залата. Нещо, което отчаяно се бореше да съществува.

Златният мъж замахна с меча.

Виктор разтърси Джинджър за рамото.

— Май е време да си ходим.

Мечът нанесе удар и златно сияние заля залата.

Двамата тичаха през фоайето, когато първият трус разлюля пода. Вторачиха се в зейналата паст на тунела.

— За нищо на света! — отсече Джинджър. — Втори път няма да се пъхна в този капан.

Залетите от вода стъпала бяха пред краката им. Разбира се, водеха към морето, но водата чернееше и — като би се изразил Гаспод — вещаеше.

— Плуваш ли? — провери Виктор.

Прогнила колона се срути зад гърбовете им. А от залата се носеше ужасяващ хленчещ вой.

— Не много добре — призна си Джинджър.

— И аз.

Врявата зад тях звучеше все по-зле.

— В края на краищата — промълви Виктор и хвана ръката на Джинджър — можем да смятаме това за великолепна възможност да се усъвършенстваме много бързо в плуването.

Скочиха.

Виктор изплува на петдесетина метра от брега, като дробовете му сякаш бяха готови да се пръснат. Главата на Джинджър се подаде до него. Стигнаха до плиткото и се вторачиха.

Земята се тресеше.

Градчето до Света гора, построено със сурови греди и къси пирони, се разпадаше. Сградите рухваха навътре като къщички от карти. Тук-там незначителни взривове отбелязваха къде е имало октоцелулоза. Чезнеха платнени градове и гипсови планини.

А насред разрухата жителите на Света гора бягаха да отърват кожите, провирайки се между падащата дървения. Майстори на ръчката, актьори, алхимици, духчета, тролове, джуджета — всички щъкаха като мравки, чийто мравуняк е пламнал в горски пожар. Тичаха с все сила, вперили погледи в хоризонта.

Половината хълм хлътна навътре.

За миг Виктор като че зърна огромната златна фигура на Осбърт, безплътна като облак прашинки в лъч светлина, да се извисява над Света гора и да стоварва меча си във всеобхватна дъга.

После изчезна.

Той помогна на Джинджър да изджапа до брега.

Излязоха на притихналата главна улица. Чуваше се само проскърцване и трясък, когато поредната дъска се откъсваше от полусрутена къща.

Провираха се между изпопадали декори и потрошени снимачни кутии.

Зад тях таблото „Векът на Плодния прилеп“ се стовари с грохот на пясъка.

Подминаха останките от закусвалнята на Боргъл, чието унищожение бе повишило малко, но забележимо общото качество на храната в света.