Тери Пратчет - Подвижни образи

— Да вървим — подкани той безмълвно и посочи вратата.

Момичето се помъчи да каже нещо доста оплетено, озъби се от яд и написа на дъската: „ЩО НИ ЧАКАМЕ МАГЕСНИЦИТЕ?“

Виктор постоя нерешително. После устните му оформиха израз, който Джинджър не би признала, че знае. Той се втурна към изхода.

Претоварената количка вече криволичеше бясно по улицата, осите й димяха. Виктор заподскача пред возилото и размаха ръце.

Последва дълъг беззвучен разговор. Изписаха с тебешир най-близката стена. Джинджър не можа да сдържи нетърпението си и се намеси.

„СТОЙТЕ СИ НАСТРЪНА. АКО НАХЪЛТЪТ, ШЕ ВИ СХРУСКЪТ.“

„И ВАС“ — лаконично отбеляза Деканът с по-красив почерк.

Виктор написа: „САМО ЧЕ АЗ МАЙ ЗНАМ КАКВО СТАВА. БЕЗДРУГО ЩЕ СЕ НАМЕСИТЕ, АКО НЕЩО СЕ ОБЪРКА.“

Кимна на Декана и се върна припряно при Джинджър и Библиотекаря. Взря се неспокойно в орангутана, който поне формално си оставаше магьосник. Но пък беше човекоподобно и не би било зле да е наблизо в по-напечено положение. Реши да рискува.

— Да вървим — изрече само с устни.

Нямаше как да сбъркат посоката към хълма.

Вместо пътека вече имаше широк отъпкан път, неприятно очертан от захвърлени вещи. Сандал. Съборена снимачна кутия.

Двукрилата врата беше изкъртена от пантите. В тунела се мержелееше червеникаво сияние. Виктор вдигна рамене и продължи навътре.

Можеше да се мине, защото Детритус крепеше тавана на раменете си.

Е, още го крепеше, но вече се опираше на едното си коляно.

Виктор и Библиотекарят струпаха големи камъни от двете му страни, за да поемат тежестта. Тролът изпъшка или поне така изглеждаше, после се просна възнак. Джинджър се притече и му помогна да се изправи.

— Какво стана? — попита го беззвучно.

— …? …?

Детритус изпадна в недоумение и се помъчи да извие очи към устата си.

Виктор въздъхна. Представи си как обитателите на Света гора са напирали слепешката в тунела и троловете са разхвърляли отломките. Понеже Детритус беше най-як, естествено му се е паднала по-важна роля. А тъй като обикновено използваше мозъка си само за да не хлътне темето му, също толкова естествено беше да го оставят вместо опорна колона. Виктор си представи и как Детритус напразно е викал безмълвно на тичащата покрай него тълпа.

Чудеше се дали да не му напише някакво ободряващо духа послание, но сигурно би си загубил времето. Пък и тролът не се помайваше. Закрачи тежко и решително, устремен към някаква лична цел. Юмруците му дълбаеха бразди в прахоляка.

Стигнаха до пещерата, в която Виктор вече разпознаваше фоайето на същинската зала. Може би преди хилядолетия поклонниците са се стичали тук да си купят… Какво ли? Благословени наденички и светена пукана царевица?

Призрачна светлина изпълваше кухината. Накъдето и да погледнеше Виктор, виждаше същата древна гнилоч. Но периферното зрение все го подлъгваше, че пещерата прилича на дворец с драперии от червен плюш и барокови златни декорации. Започна да върти глава рязко с надеждата да улови изплъзващия се мираж.

Забеляза колко угрижено гледа Библиотекарят и надраска на каменната стена: „ДА НЕ СЕ СЛИВАТ РЕАЛНОСТИТЕ?“

Орангутанът кимна.

Виктор трепна и поведе групичката си по проядените стъпала към залата.

По-късно осъзна, че именно Детритус спаси всички.

Погледнаха към вихрещите се образи по отвратителния екран и…

Видения. Истински. Внушаващи вяра.

Очакващи…

… и Детритус мина направо през тях тримата.

Картините, създадени да хванат в клопка и да омаят всеки разум, просто отскочиха от каменния му череп. Той изобщо не ги забелязваше. Имаше си лична работа.

Да те стъпче почти до смърт увлечен от целите си трол е едва ли не съвършеният лек срещу объркването кое е истинско и кое — не. Действителността е именно онова, което те сгазва.

Виктор се изправи намръщен от болка, издърпа другите към себе си, посочи им трепкащия, издуващ се правоъгълник в отсрещния край на залата и заповяда с устни:

— Не гледайте натам!

Двамата кимнаха.

Джинджър стискаше ръката му, докато се спускаха по пътеката между редовете.

Тук бяха всички от градчето. Виждаха познатите лица, застинали в променливата светлина.

Виктор усещаше как ноктите на момичето се забиват в кожата му. Тук бяха Скалата, Мори и джуджето Фрунткин от закусвалнята. Тук беше госпожа Космипилитска. Тук бяха Среброриб и останалите алхимици. Тук бяха дърводелците, майсторите на ръчката и несбъднатите звезди, които пазеха коне, бършеха маси или стояха на опашка и чакаха, чакаха, неуморно чакаха големия си шанс…