Тери Пратчет - Подвижни образи

— Да — унесено отрони той.

— Мори и Скалата ровят в развалините цяла вечност. Казват, че долу имало всякакви мазета и килери. Толкова съжалявам…

— И аз.

— Може би трябва да им издигнем паметник. Или нещо от този род.

— Не знам — поклати глава Виктор. — Като си спомниш какво правят кучетата около статуите… Може би геройски загиналите кучета също са част от Света гора. Не знам…

Джинджър очертаваше с нокът един чвор в дъските на масата.

— Всичко свърши. Знаеш това, нали? Вече няма Света гора. Край.

— Да.

— Патрицият и магьосниците няма да позволят никому да прави още филми. Патрицият го каза съвсем недвусмислено.

— Не ми се вярва, че някой иска да прави филми — вметна Виктор. — И кой сега ще помни Света гора?

— За какво говориш?

— Онези стари жреци са си създали нещо като религия. Накрая са забравили истинския смисъл, но е нямало значение. Едва ли са нужни песнопения и огньове. Важното е просто да помниш Света гора. И то добре.

— Ъхъ — ухили се тя. — Както могат да помнят хиляда слона.

— Ъхъ — засмя се и той. — Горкият Диблър. Не дочака слоновете си…

Джинджър побутваше парче картоф по чинията си. Нещо я тревожеше, но не беше глад.

— Беше чудесно, нали? — избухна накрая. — Поне имахме нещо великолепно, нали?

— Да.

— И хората смятаха, че е хубаво.

— О, да — мрачно потвърди Виктор.

— Исках да кажа, че дадохме на света нещо страхотно.

— Няма спор.

— Не за онова ти говоря! Да си богиня на киното не се оказа чак такава прелест…

— Права си.

Джинджър въздъхна.

— Свърши се с магията на Света гора.

— Може и да е останало малко от нея.

— Къде?

— Ами рее се наоколо. Предполагам, че търси начин да се изчерпи докрай.

Джинджър се зазяпа в чашата пред себе си.

— Какво ще правиш занапред?

— Не знам. А ти?

— Може да се върна във фермата.

— Защо?

— Света гора беше моят шанс, не разбираш ли? В Анкх-Морпорк няма много работа за жени. Тоест… — поколеба се Джинджър — … няма работа, която ми допада. Вече получих три предложения за брак. От много изтъкнати мъже.

— Нима? И защо?

Тя се намръщи.

— Ей, аз да не съм някаква грозница…

— Изобщо не съм казвал такова нещо — припряно се оправда той.

— За богатите търговци сигурно е приятно да имат известни съпруги. Все едно са си купили скъп накит. — Джинджър сведе поглед. — Госпожа Космипилитска подхвърли, че можела да се възползва от някое предложение, ако не проявявам интерес. Казах й да се омъжи и за тримата наведнъж, ако иска.

— И аз все не мога да избера — развесели се Виктор.

— Тъй ли? Ако имам само такъв избор, по-добре да не избирам. Каква мога да бъда, след като съм била самата аз, но голяма колкото света?

— Никаква — промърмори Виктор.

— Никой не знае какво означава да преживееш това.

— Освен нас.

— Да…

— Да…

Джинджър се засмя. За пръв път Виктор видя лицето й без сприхавостта, гнева или грима на Света гора.

— По-бодро! — окуражи го тя. — И утре е ден.

Трак…

Сержант Колън от Градската стража на Анкх-Морпорк се сепна насред мирната си дрямка в караулката над главната порта, защото чу далечен тътен.

Облаци прах се стелеха от хоризонт до хоризонт. Погледа ги угрижено. Пушилката растеше и накрая от нея излезе тъмнокож хлапак, възседнал слон.

Животното спря пред портата. Колън нямаше как да не забележи, че прахолякът още се точи до хоризонта и се издига до небето.

Момчето сви длани около устата си и подвикна:

— Ще ме упътите ли към Света гора?

— Както чух, вече нямало Света гора — осведоми го Колън.

Момчето май се замисли дълбоко. Сведе поглед към смачканото листче в ръката си.

— А знаете ли къде мога да намеря господин ССПГ Диблър?

Сержантът повтори инициалите шепнешком.

— А, за Гърлото ли питаш? За Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото?

— Той в града ли е?

— Ей сега ще проверя. За кого да предам?

— Поръчал е стока с плащане при доставката. Ето я.

В прахоляка вече се различаваха огромни сиви чела. Усещаше се и несравнимата с нищо миризма на хиляда слона, похапвали на воля зеле през последните дни.

— Стойте тука — заръча Колън. — Ще го доведа.

Вмъкна се обратно в караулката и сръга спящия ефрейтор Нобс — втората половина от зорката войска, пазеща града от външни заплахи.

— А?

— Ноби, днеска виждал ли си Гърлото?

— Ами да, беше на Лесната улица. Купих си от него Двойна изненада с наденички.

— Пак ли пробутва наденички?