Тери Пратчет - Жътварят

— Ей, стига си ме тръскал! — изписука духчето. — Объркваш ми сметките.

— Извинявай — изсъска Ковчежникът.

Оставаше една минута до девет и половина. Архиканцлерът пристъпи напред.

— Е, сбогом, значи, Уиндъл — промълви той и стисна изсъхналата като пергамент десница на стареца. — Тия вехти коридори няма да са същите без тебе.

— Не знам как ще го понесем — вметна Ковчежникът с благодарност, че някой го подкрепи в трудната задача.

— Късмет в следващия живот — пожела Деканът. — Отбивай се, ако наминеш насам и… сещаш се… ако помниш какъв си бил.

— И не се дръж, все едно не се познаваме, чу ли? — заръча Архиканцлерът.

Уиндъл Пунс кимна дружелюбно. Изобщо не чу какво му казаха, но кимаше по принцип.

Магьосниците като един обърнаха лица към вратата.

Люкчето под дванайсетицата отново се отвори рязко.

— Бим-бам-бум-бом — изцвърча духчето. — Зън-зън, бим-бам-бум.

— Какво?! — стресна се Ковчежникът.

— Девет и половина — обяви духчето.

Магьосниците пак впиха погледи в Уиндъл Пунс. В очите им се четеше намек за укор.

— Ама защо сте ме зяпнали? — недоумяваше той.

Стрелката за секундите продължаваше да скрибуца по циферблата.

— Как се чувстваш? — с все сила попита Деканът.

— По-добре не съм бил — увери го Пунс. — Остана ли малко от… хъм, оня ром?

Струпалите се наоколо магьосници го гледаха как си сипва щедра порция.

— Ей, по-кротко със силните питиета — предупреди го изнервеният Декан.

— Ха наздравичката! — провикна се Уиндъл.

Архиканцлерът потропваше с пръсти по масата.

— Господин Пунс, сигурен ли си?

Уиндъл обаче се беше разпасал.

— А сухарчета има ли? Не че са свястна храна, де. К’во му е хубавото да гониш хляб, препечен като камък, в някакъв бълвоч? Сега ми се хапва от ония прочути наденички в хлебчета на господин Диблър…

Умря в следващия миг.

Архиканцлерът огледа колегите си, отиде на пръсти до инвалидната количка и хвана едната ръка с подути сини вени, за да провери пулса. След малко поклати глава.

— Иска ми се и аз да си отида така — промърмори Деканът.

— Като дърдориш за наденички в хлебчета ли? — уточни Ковчежникът.

— Не. По-късно от предвиденото.

— Я задръжте! — намеси се Архиканцлерът. — Помислете — тъй не е редно. Съгласно традицията самият Смърт идва при кончината на маг…

— Може да е бил прекалено зает — побърза да го прекъсне Ковчежникът.

— Нищо чудно — потвърди Деканът. — Както чувам, в Куирм върлува доста сериозна грипна епидемия.

— А и снощи бушуваше страшна буря. Осмелявам се да предположа, че е имало много разбити кораби — добави Лекторът по съвременни руни.

— Отгоре на всичко е пролет, в планините непрекъснато падат лавини.

— И са плъзнали всякакви болести.

Архиканцлерът замислено си приглади брадата.

— Хъм-м…

Единствено троловете сред всички създания по света вярват, че живите твари се движат заднешком във времето. Щом миналото е достъпно за мисления взор, а бъдещето е скрито от него, значи си се обърнал в грешната посока. Извънредно интересна идея, ако си припомним, че е хрумнала на раса, чиито представители прекарват повечето време, като се налагат взаимно с камъни по главите.

Както и да са застанали всевъзможните същества спрямо времето, поне няма спор, че притежават част от него.

Смърт препускаше в галоп през кълбящите се черни облаци.

Сега и той имаше свое време.

Най-хубавото време в живота си.

Уиндъл Пунс се взираше в тъмата.

— Здрасти! — подвикна той. — Ей? Има ли някой тук? Ама к’во става?

Разнасяше се само далечен жален вой като от вятър в края на тунел.

— Излез, излез, където ще да се криеш — подкани Уиндъл, а гласът му трепкаше от налудничаво веселие. — Отдавна чаках туй време, правичката да си кажа.

Той плесна с безтелесните си ръце и ги потри с пресилено въодушевление.

— Хайде, размърдай се. Някои от нас трябва да се захващат с новия си живот.

Тъмата остана равнодушна към думите му. Нямаше нито форми, нито звуци. Нищо освен неразличима пустота. Духът на Уиндъл Пунс се понесе в мрака.

После поклати глава.

— Гръм да го удари, тъй хич не е по правилата.

Поразмота се още малко и понеже не откри какво друго може да стори, отправи се към единствения дом, който бе познавал досега.

Същият, обитаван в продължение на сто и тридесет години. Там не бе очакван и срещна упорита съпротива. Трябва да си или непоколебим, или могъщ, за да преодолееш подобна опърничавост, но Уиндъл Пунс бе принадлежал към магьосническото съсловие повече от век. Пък и все едно проникваше с взлом в собствената си къща, в познатия от много години имот. Образно казано, знаеше къде е открехнатият прозорец.