Тери Пратчет - Жътварят

Накратко, Уиндъл Пунс се върна обратно в Уиндъл Пунс.

Магьосниците не вярват в боговете, както повечето хора не смятат за необходимо да вярват, да речем, в кухненските маси. Знаят, че ги има, известно им е, че в тяхното съществуване е заложена определена цел, и вероятно биха се съгласили, че имат място в една добре уредена Вселена. Просто не виждат смисъл да вярват и да повтарят до втръсване „О, велика масо, без която сме загубени“. Впрочем боговете или ги има, независимо дали вярваш в тях, или съществуват само като следствие от вярата в тях. И в двата случая можеш да обърнеш гръб на цялото това суетене и — отново образно казано — да придържаш чинията върху коленете си, вместо да зависиш от масата.

Все пак има малък параклис близо до Голямата зала на Невидимия университет. Макар че магьосниците предпочитат изложените преди малко възгледи, никой не преуспява на тяхното поприще, като вири нос на боговете, независимо дали те са наоколо единствено в духовен или метафоричен смисъл. Защото макар че магьосниците не вярват в боговете, знаят добре колко пламенно вярват самите богове в себе си.

В този параклис бе положено тялото на Уиндъл Пунс. В Университета бе въведена тази церемония, траеща едно денонощие, след срамното произшествие отпреди трийсетина години с покойния Присал Чайкипски по прякор Палавника.

Тялото на Уиндъл Пунс отвори очи. Две монети издрънчаха на каменния под.

Скръстените на гърдите ръце се разгънаха.

Уиндъл надигна глава. Някакъв идиот бе сложил лилия на корема му.

Очите му се завъртяха. Имаше свещи и от двете страни на главата му.

Понадигна се още малко.

Да, още две свещи при краката му.

Реши, че е добре, дето го е имало стария Чайкипски. Иначе сега щеше да гледа отдолу евтин чамов капак.

„Брей, че смехория. Аз мисля. И то ясно.“

„А стига, бе.“

Уиндъл се отпусна по гръб, усещаше как духът му изпълва тялото подобно на светещ разтопен метал, стичащ се в леярски калъп. Нажежени мисли пронизваха мрака на мозъка му, будеха пламтящо твърде мудните неврони.

„Не бях такъв приживе.“

„Ама аз и сега не съм мъртъв.“

„Ни жив, ни умрял.“

„Един вид нежив.“

„Или неумрял.“

„Олеле-е…“

Седна решително. Мускулите, отказвали да работят приемливо поне от седемдесет-осемдесет години, включиха направо на шеста скорост. За пръв път в живота си… не, поправи се той, „в съществуването си“, тялото на Уиндъл Пунс беше под пълния контрол на Уиндъл Пунс. Духът му нямаше намерение да търпи наглия инат на някаква си купчинка мускули.

Тялото се изправи. Ставите на коленете се възпротивиха замалко, обаче можеха да устоят срещу напора на волята не повече, отколкото болен комар да оцелее в пламъка на ацетиленова горелка.

Вратата на параклиса беше заключена. Но Уиндъл установи, че и най-лекият натиск е предостатъчен, за да изтръгне ключалката от дъските и да остави пръстови отпечатъци върху металната дръжка.

— Ха така…

Насочи се към коридора. Далечното потракване на прибори и бръмченето на гласове подсказваше, че е започнала една от четирите всекидневни трапези в Университета.

Той се питаше дали е позволено да похапнеш, след като умреш. Не му се вярваше.

Пък и дали би могъл да яде? Не че не беше гладен. Само че… Е, знаеше как да мисли, а за ходенето и другите движения стигаше да използва някои лесно откриваеми нерви, но точно как си вършат работата стомахът и червата?

Уиндъл проумяваше полека, че човешкото тяло не се управлява от мозъка независимо от заблудите на същия мозък по въпроса. Всъщност в тялото работят десетки сложни самостоятелни системи и съвършенството им не се забелязва, докато не започне да се скапва.

Той огледа тялото си от пилотската кабина на черепа. Виждаше замрелия химически цех на черния си дроб и го налягаше същото униние, с което майстор на лодки-еднодръвки би зяпал пулта за управление на компютъризиран супертанкер. И загадките на бъбреците очакваха вещата намеса на Уиндъл. Впрочем какво представлява далакът, като се замислиш? И как го караш да се задейства?

Сърцето му направо спря от уплаха.

По-точно вече беше спряло.

— Ех, богове — смънка Уиндъл и се облегна на стената.

Как ли трябваше да то командва? Побутна разни нерви, които май служеха за тази цел. Дали беше систолично… диастолично… систолично… диастолично? Да не забрави и белите дробове…

Подобно на жонгльор, задържащ осемнадесет чинии във въздуха, досущ като човек, който се опитва да настрои видеокамера, служейки си с указания, преведени от японски на холандски от кореец, и откривайки какво в действителност изисква пълният самоконтрол, Уиндъл Пунс се заклатушка напред.