Тери Пратчет - Жътварят

Магьосниците в Невидимия университет много държаха на солидното изобилно похапване. Твърдяха, че не можело от човек да се иска сериозно магьосничество, без да си е подложил със супа, риба, дивеч, няколко огромни чинии месо, един-два тестени сладкиша, голяма потрепваща желатинова измишльотина със сметана отгоре, вкусни пастетчета на препечени филийки, плодове, ядки и висока чаша гъст до втвърдяване бъркоч от бренди със захар и билки към кафето. Така човек не се мъчел на празен стомах. Освен това било важно яденето да се поднася на равномерни интервали. Това вдъхвало бодрост през деня.

Разбира се, Ковчежникът беше изключение. Не прекаляваше с яденето, предпочиташе да си яде нервите. И беше убеден, че страда от анорексия, защото надзърнеше ли в огледалото, виждаше насреща си дебелак. Беше Архиканцлерът, който се появяваше тутакси зад гърба му и започваше да крещи.

Тъкмо Ковчежникът имаше злощастната участ да седи срещу вратата, когато Уиндъл Пунс я натроши — така му беше по-лесно, отколкото да премерва движенията си при натискане на дръжката.

Ковчежникът прехапа на две дървената лъжица.

Всички останали се завъртяха опулени на скамейките.

Уиндъл Пунс се олюля, докато овладее гласните струни, устните и езика си, после изрече:

— Май ще се справя е разграждането на алкохола.

Архиканцлерът се опомни пръв.

— Уиндъл! Смятахме те за мъртъв!

Призна пред себе си, че репликата не беше от най-сполучливите. Не полагаш някого върху каменна плоча и не слагаш запалени свещи и лилии само защото ти е хрумнало, че го е заболяла главичката и не е зле да си почине половин час.

Уиндъл направи няколко крачки. Седящите най-близо магьосници едва не се прегазиха взаимно в усилията си да се дръпнат.

— Ами мъртъв съм, глупав младежо — промърмори Пунс. — Да не си въобразяваш, че винаги съм се шматкал такъв наоколо? Как пък не! — Той опари със сърдит поглед събраните в залага магьосници. — Някой знае ли за какво служи далакът? — Добра се до масата и успя да седне. — Май беше нещо около храносмилането. Смешна работа — цял живот си караш ей тъй, проклетията си цъка или каквото там прави, ако ще и да бълбука, ама изобщо не знаеш за какво ти е. Нощем си лежиш и слушаш стомаха си да къркори, без да се сещаш що за изумително сложни химически процеси протичат в този…

— Значи ти си неумрял? — насили се да смънка Ковчежникът.

— Не стана по мое желание — раздразнено отвърна покойникът. Оглеждаше гозбите и се чудеше как, по дяволите, би могъл да ги превърне в Уиндъл Пунс. — Върнах се, щото нямаше къде да ходя. Да не си мислиш, че искам да съм тук?

— Но не дойде ли онзи тип… — запъна се Архиканцлерът. — Сещаш се, с гол череп и остра коса в ръцете…

— Изобщо не се е мяркал — лаконично отсече Уиндъл, вперил гладен поглед в най-близките чинии. — Доста изморява това неумиране.

Магьосниците трескаво шаваха с пръсти над главата му. Той вдигна глава ядосан.

— Хич не се надявайте, че не виждам как си правите знаци.

Самият Пунс откри изненадан, че очите му, гледали последните шестдесет години през блед мътен воал, по силата на принудата станаха най-чудесно настроени оптически инструменти.

В този момент само две вихрушки от мисли се въртяха в главите на присъстващите в Голямата зала.

Повечето магьосници умуваха: „Ама че ужас, това ли е старият Уиндъл, нали беше само сладък изкуфял дъртак, как да се отървем от тази твар? Как да се отървем от тази твар?!“

А Уиндъл Пунс се тюхкаше в жужащата проблясваща пилотска кабина на своя мозък: „Е, вярно било. Имало и живот след смъртта. Ама си е все същият. Брей, че скапан късмет!“

— Е — тежко изрече той, — какво ще правите сега?

Пет минути по-късно половин дузина старши магьосници подтичваха припряно по продухвания от течения коридор след Архиканцлера, чиято роба се развяваше от бързане.

Чуваше се следният разговор:

— Трябва да е Уиндъл! Дори говори с неговия глас!

— А, онова нещо не е старият Уиндъл. Той беше доста по-стар!

— По-стар ли? Че как може да е по-стар от един труп?

— Разправи, че си искал предишната спалня, но не виждам защо аз трябва да си изнеса нещата…

— Видяхте ли му очите, а? Като бургии!

— … има прекрасен изглед към градината, вече си подредих вещите и не е честно…

— Случвало ли се е досега?

— Е, оная случка с Чайкипски…

— Да, но той всъщност не беше умрял, просто си наплеска лицето със зелена бои, а после надигна капака на ковчега и се разврещя: „Изненада, изненада!…“