Тери Пратчет - Малки богове

Брута никога не би се осмелил да мисли за себе си като за пророк, но имаше проницателната идея за изхода от всеки един разговор, който започва по този начин.

Много хора смятаха, че Брута е идиот. Той приличаше на такъв, като се почне от кръглото му открито лице, та се стигне чак до патравите му крака и изкривените навътре глезени. Освен това той имаше навика да мърда устни, докато мисли дълбоко, като че ли преговаряше всяко изречение. А беше така, защото точно това правеше. Мисленето не беше нещо, което се удаваше лесно на Брута. Повечето хора мислят автоматично, мисълта танцува из мозъка им, както статично електричество през облак. Поне на него така му се струваше. Докато той трябваше да конструира мислите си част по част на почивки, като някой, който строи стена. Краткият жизнен път на някой, комуто се подиграват, че има тяло като варел и крака, които създават усещането, че са готови да побегнат в противоположни посоки, му бяха оставили силната склонност да обмисля много внимателно всичко, което каже.

Брат Намрод лежеше проснат на пода пред статуя на Ом, Който Тъпче Безбожниците, с пръсти в ушите. Гласовете отново го безпокояха.

Брута се прокашля. Прокашля се отново.

Брат Намрод вдигна глава.

— Брат Намрод? — каза Брута.

— Какво?

— Ъ … Брат Намрод?

— Какво?

Брат Намрод отпуши уши.

— Да? — рече раздразнено.

— Хм. Има нещо, което трябва да видите. В. В градината. Брат Намрод?

Началникът на послушниците се изправи и седна. Лицето на Брута представляваше пламнал образ на безпокойството.

— Какво искаш да кажеш? — попита Брат Намрод.

— В градината. Трудно е да се обясни. Хм. Открих… откъде идват гласовете, Брат Намрод. И нали ти каза да се погрижа да те уведомя.

Старият свещеник изгледа Брута свирепо. Но ако някога някъде е съществувал безхитростен или човек без каквато и да била изтънченост на възприятията, то това беше Брута.

Страхът е странна почва. Той отглежда главно покорство като царевица, което расте в редици и прави плевенето лесно. Но понякога той отглежда и картофите на противопоставянето, които процъфтяват тайно под земята.

Цитаделата имаше много подземна територия. Това бяха ямите и тунелите на Квизицията. Имаше мазета и клоаки, забравени стаи, слепи улици, пространства зад древни стени, дори естествени пещери в самата каменна основа.

Това беше такава пещера. Пушек от огъня насред пода си пробиваше път навън през цепнатина на покрива и, в крайна сметка, в лабиринта от безброй комини и светлинни източници горе.

В танцуващите сенки имаше една дузина фигури. Те носеха груби качулки над безлични дрехи — безформени неща, направени от парцали, нищо, което да не може лесно да бъде изгорено след срещата, така че шаващите пръсти на Квизицията да не открият никакви улики.

Нещо в начина, по който повечето от тях се движеха, подсказваше хора, които са свикнали да носят оръжие. Тук-там по някоя улика. Стойка. Характерна дума.

На една стена на пещерата имаше рисунка. Беше неопределено овална, с три малки удължения на върха — средното — едва-едва по-голямо от другите две, и три на дъното, средното от които малко по-дълго и по-заострено. Детска рисунка на морска костенурка.

— Разбира се, той ще отиде в Ефеб — каза маска. — Няма да посмее да не го направи. Ще трябва да заприщи реката на истината при извора ѝ.

— Ще трябва да освободим каквото можем, тогава-каза друга маска.

— Трябва да убием Ворбис!

— Не в Ефеб. Когато това се случи, то трябва да се случи тук. Така че хората да знаят. Когато сме достатъчно силни.

— Ще бъдем ли някога достатъчно силни? — попита маска. Притежателят ѝ щракна нервно с кокалчета.

— Дори и селяните знаят, че нещо не е наред. Не можеш да спреш истината. Да заприщиш реката на истината? Но има течове с огромна сила. Не открихме ли за Мърдък? Ха! Убит в Ефеб, каза Ворбис.

— Един от нас трябва да отиде в Ефеб и да спаси Учителя. Ако той наистина съществува.

— Съществува. Името му е върху корицата на книгата.

— Дидактилос. Странно име. Означава „С Два Пръста“, знаете ли?

— Сигурно го почитат в Ефеб.

— Доведи го с теб, ако е възможно. И Книгата.

Една от маските изглежда се колебаеше. Кокалчетата ѝ отново изщракаха.

— Но дали хората ще се обединят зад… една книга? Хората имат нужда от повече от книга. Те са селяни. Не могат да четат.

— Но могат да слушат!

— Дори да е така… трябва да им бъде показано… те имат нужда от символ…