Тери Пратчет - Малки богове

Всъщност нито един от двамата не беше там. Те не говореха с Ворбис. Това беше една от ОНЕЗИ среши. Много хора не говореха с Ворбис и правеха всичко възможно, за да не се срещнат с него. Някои от абатите от най-отдалечените манастири неотдавна бяха привикани в Цитаделата, като бяха пропътували тайно дори по цяла седмица през лъкатушни местности, само и само със сигурност да не се присъединят към призрачните сенки, които посещаваха стаята на Ворбис. През последните няколко месеца Ворбис очевидно беше имал почти толкова посетители, колкото и Човекът в Желязната Маска.

Нито пък говореха. Но ако наистина СА БИЛИ там, и ако СА ВОДИЛИ някакъв разговор, той би протекъл така:

— А сега, — рече Ворбис — проблемът с Ефеб.

Епископ Друнах сви рамене. 3 3 Или би го направил. Ако беше там. Но не беше. Така че не би могъл.

— Казват, че е несъществен. Не представлява никаква заплаха.

Двамата мъже погледнаха към Ворбис — човек, който никога не повишаваше глас. Беше много трудно да се разбере какво мисли той, често пъти дори и след като ти го е казал.

— Наистина ли? Дотук ли стигнахме? — попита той. — Не представлява никаква заплаха? След всичко, което сториха на горкия Брат Мърдък? А обидите към Ом? Това не трябва да остане така. Какво предлагате да бъде направено?

— Стига толкова война — рече Фри’ит. — Те се бият като луди. Не. Изгубихме вече твърде много.

— Те имат силни богове — каза Друнах.

— И още по-добри лъкове — каза Фри’ит.

— Няма друг Бог освен Ом — каза Ворбис, — Това, което Ефебианците вярват, че почитат, не са нищо друго освен джини и демони. Ако въобще може да бъде наречено почитане. Виждали ли сте това?

Той побутна напред свитък хартия.

— Какво е това? — предпазливо попита Фри’ит.

— Лъжа. Една история, която не съществува и никога не е съществувала… не… нещата… — Ворбис се поколеба, като се опитваше да си спомни една дума, която много отдавна беше излязла от употреба, — … като … приказките, които се разказват на децата, когато са твърде малки… думи, които хората използват, за да кажат… ъ-ъ…

— О! Игра — рече Фри’ит. Погледът на Ворбис го прикова към стената.

— Ти знаеш за тези неща?

— Аз… когато веднъж пътувах в Клач… — запъна се Фри’ит. Той видимо се окопити. Беше командвал сто хиляди души в битка. Не заслужаваше това.

Установи, че не смее да погледне Ворбис в лицето.

— Те танцуват танци — немощно каза той. — По светите им празници. Жените носят звънци по … И пеят песни. Всичко от първите дни на световете, когато боговете…

Той заглъхна.

— Беше отвратително — рече той. Щракна с кокалчетата на пръстите си — нещо, което правеше по навик, винаги когато беше разтревожен.

— В тази има техни богове — каза Ворбис. — Хора в маски. Можете ли да си го представите? Те имат бог на виното. Един стар пияница! А хората казват, че Ефеб не представлявал заплаха! А това…

Той хвърли още едно, по-дебело руло хартия върху масата.

— Това е далеч по-зле. Защото докато те почитат измислени богове по грешка, грешката им е в избора на боговете, а не в почитането. Но това…

Друнах го огледа предпазливо.

— Вярвам, че има и други преписи, дори и в Цитаделата — каза Ворбис. — Този принадлежеше на Сашо. Струва ми се, че ти ми го препоръча на служба, Фри’ит?

— Той винаги ми е правил впечатление като интелигентен и енергичен млад човек — отвърна генералът.

— Но предател — каза Ворбис, — и сега получава справедливото си възмездие. Може само да се съжалява, че не можахме да го накараме да ни каже имената на приятелите си еретици.

Фри’ит се бореше с внезапната вълна на облекчение. Погледът му срещна този на Ворбис.

Друнах наруши мълчанието.

— De Chelonian Mobile — високо каза той. — „Костенурката се Движи“. Какво означава това?

— Дори само ако ти кажа, това може да изложи душата ти на риска от хиляда години в ада — отвърна Ворбис. Погледът му още не изпускаше Фри’ит, който сега гледаше неподвижно в стената.

— Мисля, че това е риск, който много внимателно бихме могли да поемем — каза Друнах.

Ворбис сви рамене.

— Авторът твърди, че светът… се движи из бездната върху гърба на четири огромни слона — каза той.

Устната на Друнах увисна.

— Върху гърба? — попита той.

— Така се твърди — отговори Ворбис, с поглед все още върху Фри’ит.

— А те върху какво стоят?

— Авторът казва, че стоят върху черупката на огромна морска костенурка — каза Ворбис.

Друнах се ухили нервно.