Тери Пратчет - Малки богове

— А тя върху какво стои? — попита той.

— Не виждам какъв е смисълът да се разсъждава върху какво стои тя — сряза го Ворбис, — след като всичко това не съществува!

— Разбира се, разбира се — бързо каза Друнах. — Това беше само напразно любопитство.

— Като повечето любопитство — рече Ворбис. — То води съзнанието но спекулативни пътища. И въпреки това човекът, който е написал това, си ходи жив и здрав на свобода в Ефеб, сега, в този момент.

Друнах хвърли бърз поглед към свитъка.

— Той пише тук, че е бил на кораб, който е плавал до някакъв остров на ръба, и че е погледнал отвъд и…

— Лъжи — спокойно каза Ворбис. — А даже и да не бяха лъжи, това не би имало никакво значение. Истината лежи във, а не отвъд. В думите на Великия Бог Ом, както са достигнали до нас чрез устата на избраните от него пророци. Очите ни могат да ни излъжат, но нашият Бог — никога.

— Но…

Ворбис погледна към Фри’ит. Генералът се потеше.

— Да? — попита той.

— Ами… Ефеб. Място, където лудите имат луди идеи. Всеки го знае. Може би най-мъдрият ход е да ги оставим да се пържат в собственото си безумие.

Ворбис поклати глава:

— За нещастие, дивите и необуздани идеи притежават обезпокоителната склонност да се разпространяват и да се закрепват.

Фри’ит трябваше да признае, че това е вярно. От опит знаеше, че верните и очевидни идеи, като например, неоспоримата мъдрост и преценка на Великия Бог Ом, за много хора бяха толкова неразбираеми, че на практика трябваше да ги убиеш, преди да открият грешката в мисленето си, докато опасните, неясни и погрешни идеи често имаха такава притегателна сила за някои хора, че те — той замислено потърка някакъв белег от рана — се криеха горе в планините и те замеряха с камъни, докато не ги накараш да се предадат от глад. Те по-скоро биха умрели, отколкото да видят здравия разум. Фри’ит го беше видял в най-ранна възраст. Беше разбрал, че здравият разум е в това да не умреш.

— Какво предлагате? — попита той.

— Църковният Съвет иска да преговаря с Ефеб — каза Друнах. — Знаете, че трябва да организирам делегация, която да тръгне утре.

— С колко войници? — попита Ворбис.

— Само охрана. В края на краищата, гарантирано ни е безопасно преминаване — каза Фри’ит.

— Гарантирано ни е безопасно преминаване — каза Ворбис. Прозвуча като многословна клетва. — А веднъж като влезете…?

Фри’ит искаше да каже: „Говорил съм с началника на Ефебианския гарнизон, а си мисля, че е човек на честта, макар че, разбира се, той всъщност е един презрян неверник и стои по-ниско и от червеите.“ Но това не беше нещо, което — той го чувстваше — е мъдро да се каже на Ворбис.

Вместо това той каза:

— Ще бъдем нащрек.

— Можем ли да ги изненадаме?

Фри’ит се поколеба.

— Ние? — попита той.

— Аз ще водя отряда — каза Ворбис. Последва мигновена размяна на погледи между него и секретаря. — Аз… бих искал да бъда далеч от Цитаделата за известно време. Смяна на въздуха. Освен това, не бива да оставяме Ефебианците да си мислят, че заслужават вниманието на върховен член на Църквата. Просто си мислех за възможностите, ако ни провокират…

Нервното щракане с пръсти на Фри’ит беше като плющене на камшик.

— Дали сме им дума…

— Не може да има помирение с неверниците — каза Ворбис.

— Но има практически съображения — каза Фри’ит толкова остро, колкото се осмеляваше. — Дворецът на Ефеб е лабиринт. Знам това. Има капани. Никой не може да влезе вътре без водач.

— А как влиза водачът? — попита Ворбис.

— Предполагам, че сам се води — отвърна генералът.

— От опит знам, че винаги има и друг начин — каза Ворбис. — Във всичко, винаги има и друг начин. Който Бог ще покаже, когато му дойде времето, можем да бъдем сигурни в това.

— Определено нещата биха били по-лесни, ако в Ефеб липсва стабилност — каза Друнах. — Той наистина крие определени… елементи.

— И ще бъде портата към целия бряг по Часовниковата стрелка — каза Ворбис.

— Е…

— Първо Джел, а след това Тсорт — каза Ворбис.

Друнах се опита да не види изражението на Фри’ит.

— Наш дълг е — каза Ворбис. — Наш свещен дълг. Не можем да забравим горкия Брат Мърдък. Той беше невъоръжен и сам.

Огромните сандали на Брута шляпаха послушно по настлания с каменни плочи коридор към голата килия на Брат Намрод.

Опитваше се да състави съобщения наум. Господарю, има една костенурка, която казва … Господарю, тази костенурка иска… Господарю, знаеш ли, чух от тази костенурка в пъпешите, че…