Тери Пратчет - Интересни времена

— Аха…

— Сега си върви.

Щом остана сам, Лорд Хонг взе една книга. Не че заслужаваше напълно това определение — беше от съшити с конец листове хартия и писана на ръка.

Бе я чел неведнъж, но още се развеселяваше, може би защото авторът бе успял да сбърка за толкова много неща.

Този път обаче откъсваше поред листовете и докато четеше следващата страница, внимателно оформяше от тях хризантеми.

— Най-големият магьосник — изрече по едно време. — О, да…

Ринсуинд се събуди. Под себе си усещаше чисти чаршафи, а никой не подканяше: „Хайде бе, претършувайте му джобовете!“. Обещаващо начало.

Продължаваше обаче да стиска клепачи — ако отвореше очи, някой може би чакаше тъкмо това, за да му вгорчи живота.

А наоколо, съдейки по гласовете, се препираха застаряващи мъже.

— Всички пропускате най-важното. Той оцелява. Нали ми разправяхте през колко премеждия е минал, пък още е жив.

— Какво говориш? Не виждаш ли, че целият е в белези?

— Именно, Декане! Повечето са по гърба му. Успява да надбяга неприятностите. Май Някой Горе го харесва.

Ринсуинд трепна. Отдавна подозираше, че Някой Горе има особено отношение към него, но не би го нарекъл симпатия.

— Че той дори не е истински магьосник! Никога не получи повече от два процента точки на изпит!

— Ей, човекът се събуди — намеси се нов глас.

Ринсуинд се предаде и отвори очи. Над него се надвесваха множество брадати и излишно розовеещи лица.

— Как си, приятелче? — попита го един и му протегна ръка. — Аз съм Ридкъли. Архиканцлер. Добре ли се чувстваш?

— Всичко ще тръгне на зле — убедено отвърна Ринсуинд.

— Как тъй?

— Просто си знам. Всичко ще тръгне на зле. Ще се случи нещо ужасно. Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължи.

— Видяхте ли? — сопна се Деканът. — Стотици малки крачета, казвах ви аз. Защо ли никой тук не ме слуша?

Ринсуинд се надигна в постелята.

— Хич не се и опитвайте да се държите мило с мен. Никому не съм нужен за нещо приятно.

Объркани спомени от съвсем скорошното минало изплуваха в ума му. За миг се поддаде на съжалението, че картофите, заели неоспоримо първо място в желанията му през онзи миг, явно нямаха същата завидна позиция в мислите на младата дама. Вече подозираше, че ако човек е облечен оскъдно като нея, едва ли има предвид някакво кореноплодно, когато говори за „земни чувствени наслади“.

Той въздъхна.

— Добре, какво ще ме сполети?

— Попитах те как се чувстваш.

Ринсуинд упорито врътна глава.

— Няма смисъл. Мразя хората да се държат приятелски с мен. Това означава, че ще ми се случи страшна беда. Имате ли нещо против, ако крещя?

На Ридкъли му писна.

— Слушай, противно дребно човече, веднага се измъквай от леглото и идвай с мен, иначе ще съжаляваш!

— Аха, така вече бива! Свикнал съм — добави Ринсуинд мрачно.

Опря крака в пода и стана предпазливо.

— Лекторе…

— Да, Архиканцлер? — веднага отвърна Лекторът по Съвременни руни и от гласа му сякаш покапа невинност.

— Какво криеш зад гърба си?

— Моля?

— Прилича ми на някакъв инструмент — неумолимо настоя Архиканцлерът.

— А, това ли… — промълви Лекторът, като че едва сега забеляза четирикилограмовия чук в ръката си. — Я виж ти… ама то наистина е чук! Да не повярваш… Чук. Трябва да съм го вдигнал от пода. Да няма безпорядък, нали разбираш.

— Не мога да не отбележа — продължи Ридкъли, — че Деканът се опитва да потули в ъгъла бойна брадва.

Зад Професора по Неопределени изследвания се чу мелодичен звън.

— Това май е трион, нали? Още някой донесъл ли си е сечиво? Ясно. Ще проявите ли любезността да ми обясните що за глупости вършите?

— Е, ти изобщо не можеш да си представиш какво ставаше тогава — смънка Деканът, който отбягваше да го погледне в очите. — В онези дни човек не смееше да си обърне гърба и за пет минутки. Чуваш тупуркането на проклетите крачета и…

Ридкъли вече не го слушаше. Обгърна с ръка костеливите рамене на Ринсуинд и го поведе към голямото фоайе.

— Я да си поприказваме с теб. Както чувам, не си много способен в магиите.

— Вярно е.

— И не си взел нито един изпит?

— Боя се, че е истина.

— Но всички те наричат магьосника Ринсуинд, а?

Ринсуинд се загледа в краката си.

— Ами аз поработих тук, бях нещо като помощник на Библиотекаря… пък и разни други неща вършех…

— Нека все пак уточним — никога не си придобивал правото да се наричаш магьосник, нали?

— Формално не, но…

— Разбирам. Значи имаме сериозен проблем.