Тери Пратчет - Интересни времена

Зашеметената фигура се изниза пълзешком. Забелязаха я само старшите магьосници, а господин Богис вече демонстрираше тънкостите в занаята върху главата на Уилкинс.

Плашилото пак се изправи и се втурна напред в криволици. Още приличаше на хипнотизиран.

— Ей, ама той плаче! — възкликна Деканът.

— Не виждам нищо странно в това — изсумтя Архиканцлерът. — Но защо ли се кикоти в същото време?

— Все по-любопитно — намеси се и Старшият наставник.

Насинена и по всяка вероятност отровена, фигурата се насочи обратно към Университета, следвана неотлъчно от магьосниците.

Този път се забърза конвулсивно през главното фоайе и тръгна към Библиотеката.

Там чакаше Библиотекарят — ухилен, както само един орангутан може да си разтегли устата, и протегнал в ръцете си оръфаната островърха шапка.

— Изумително! — провикна се Ридкъли. — Значи било вярно! Магьосникът винаги се връща при шапката си!

Плашилото награби шапката, прогони от нея няколко паяка, захвърли жалкото растително подобие и я нахлупи.

Ринсуинд примига срещу озадачените старши магьосници. За пръв път в очите му замъждука светлината на разума, като че досега единствено рефлексите го бяха направлявали.

— Ъ-ъ… Какво изядох преди малко?

— Ами… Три от най-хубавите наденички в хлебче на Диблър — любезно обясни Ридкъли. — Е, нали се сещаш, искам да кажа „най-типичните“.

— Ясно. А кой ме халоса няколко пъти по главата?

— Чираци от Гилдията на крадците.

Ринсуинд примига още по-стъписано.

— Това да не е Анкх-Морпорк?

— Да.

— Вече предполагах — проточи той. — Е — добави, падайки по лице, — върнах се най-после.

Лорд Хонг бе пуснал хвърчило. Управляваше го безупречно.

Всичко вършеше безупречно. Акварелите му бяха съвършени. Стихотворенията му бяха съвършени. Когато сгъваше лист хартия, всеки ръб беше съвършен. И показваше богато творческо въображение. Лорд Хонг отдавна се бе отказал да гони съвършенството, защото вече го бе приковал към стената в една от тъмниците си.

Беше на двадесет и шест години, строен и красив. Носеше съвсем малки, съвсем кръгли очилца с тънки стоманени рамки. Ако някой помолеше хората, които са го виждали, да го опишат, чуваше: „Гладък, та чак лакиран.“ 7 7 После добавяха „На тоя мръсник да не му се изпречваш на пътя, ама не си го чул от мене!“ Бе се издигнал до предводител на един от най-могъщите родове в Империята чрез неуморно усърдие, пълно съсредоточаване на интелектуалната енергия и шест превъзходно уредени смъртни случая. Последен се прости с живота баща му, който умря щастлив от факта, че неговият син спазва родовата традиция. Великите родове почитаха починалите си праотци и нямаха нищо против да увеличат броя им преждевременно.

Сега неговото черно хвърчило с нарисувани две големи очи се спусна устремно в небето. Едва ли е нужно да се споменава, че Лорд Хонг бе изчислил траекторията безупречно. Въжето, намазано с лепило и натрошено стъкло, сряза въжетата на съперниците и запрати хвърчилата им в безразборно падане към земята.

Последваха ръкопляскания от страна на зрителите. Хората почти винаги намираха за благоразумно да аплодират Лорд Хонг.

Той подаде края на въжето на един слуга, кимна пестеливо на победените съперници и се прибра в палатката си.

Седна и се обърна към посетителя.

— Е, какво направихте?

— Изпратихме посланието незабелязано за останалите.

— Напротив. Видели са ви поне двадесет души. Имате ли представа колко е трудно за стражите да гледат право напред и да се преструват на глухи, докато вие вдигате шум като цяла армия и си шепнете гръмко един на друг, че трябва да пазите пълна тишина? Честно казано, вие, хора, сте лишени от революционна искра в душите. А какво ти е на ръката?

— Албатросът ме клъвна.

Лорд Хонг се усмихна. Хрумна му, че птицата може да е сбъркала посетителя с някоя копърка, и то не без основание. Имаше изцъкления поглед на риба.

— Не ви разбирам, о, господарю — промълви мъжът на име Две Огнени Билки.

— Радвам се.

— Но те вярват в Най-големия магьосник, а вие желаете той да се появи тук?…

— Естествено. Имам… свои хора в — насили се да произнесе чуждестранните звукосъчетания — Анкх-Мор-По-Кал. Онзи, когото толкова глупаво смятат за Най-големия магьосник, наистина съществува. Но искам да споделя с теб, че там го смятат за некадърен и страхлив мазник. Дори е прочут с недостатъците си. Затова съм убеден, че Червената армия трябва да получи мечтания си водач, а ти? Това… ще повдигне бойния им дух. — Пак се усмихна. — Такава е политиката.