Тери Пратчет - Интересни времена

— Абсолютно, Архиканцлер — потвърди Деканът. — Ако искате, наречете ме тъпанар, но не проумявам кому и за какво е нужен.

Ридкъли отново се взря в записките си.

— Да смятам ли, че ти си решил да отидеш вместо него?

— Не, разбира се…

— Декане, аз пък мисля, че не си прозрял нещо очевадно — ухили се Архиканцлерът прекалено весело. — Най-малкият общ знаменател, образно казано. Копелето умее да оцелява. Направо е гений в това. Открийте го. Докарайте го. Все ми е едно къде ще го търсите. Ами ако горкият скапаняк пак се е натъкнал на нещо страшно!

Кокосовият орех не помръдна в ръката му, но очите на Ринсуинд зашариха лудешки наляво-надясно.

В полезрението му се появиха три фигури. Несъмнено бяха женски. Всъщност преливаха от женственост. Не носеха кой знае колко дрехи, а косите им изглеждаха твърде изящно вчесани за хора, които допреди малко са гребали в голямо бойно кану. Често е така с войнствените амазонки.

Тънка струйка кокосово мляко се стичаше от върха на брадицата му.

Една от жените излезе напред, отметна рус кичур и му се усмихна лъчезарно.

— Знам, че звучи малко неправдоподобно — започна тя, — но аз и моите сестри сме представителки на още неоткрито племе, чиито мъже бяха погубени от смъртоносна, но кратка и засегнала само тях епидемия. Сега обикаляме тези острови в търсене на мъж, за да продължим рода си.

„Ей, колко тежи човечето според вас?“

Веждите на Ринсуинд подскочиха на челото му, а жената свенливо сведе поглед.

— Сигурно се чудиш защо всички сме руси и светлокожи, докато другите жители на архипелага са мургави. Поредната генетична случайност, нали разбираш.

„Шейсет, най-много шейсет и пет кила. Добави и едно-две кила мръсотия и парцали. Ъ-ъ… А открихте ли… нали се сещате… ОНОВА?“

„Всичко ще сплескаме накрая, господин Стибънс, ще видите. Знам си аз.“

„Та той е само на шестстотин мили оттук! Определили сме точно собствените си координати, той пък е в подходящата за прехвърляне половина на Диска. Всичко съм пресметнал с Хекса, няма как да сбъркаме.“

„Да де, ама никой ли не вижда… онова… с крачетата?“

Веждите на Ринсуинд вече играеха странен танц. Тих задавен звук се изтръгна от гърлото му.

„Не, не виждам… онова. Ей, хора, стига сте ми пръскали слюнки по кристалното кълбо!“

— Разбира се, ако дойдеш с нас, обещаваме ти… земни чувствени наслади, за каквито само си мечтал досега…

Кокосовият орех тупна на пясъка. Ринсуинд преглътна тежко. В очите му искреше трескав гладен поглед.

— Може ли да… да ми ги направите на пюре? — изцвили той.

„СЕГА!“

В първия миг усети някакъв натиск. После светът се отвори пред Ринсуинд и го засмука.

Проточи се напред и изтъня.

Край него се стрелкаха размазани от скоростта облаци. Когато отново посмя да отвори очи, далеч пред него се мержелееше тъмна точица.

След секунда се превърна в плътен облак от предмети. Два тежки тигана, голям бронзов свещник, няколко тухли, стол и купа за желе, измайсторена като замък.

Цапардосаха го поред, а купата дори издрънча сякаш присмехулно, отскачайки от главата му.

Следващото нещо беше осмоъгълник. От тебеширени линии.

Ринсуинд се стовари в него.

Ридкъли се вгледа критично.

— Не бих казал, че има дори шейсетина килограма. Е, както и да е… Добре се справихте, господа.

Раздърпаното плашило насред осмоъгълника се изправи немощно на крака и угаси с длани няколко минипожара, разгорели се по дрехите му. Огледа се тъпо и изблея:

— Хехехе?

— Нищо чудно засега да не се ориентира — уместно отсъди Архиканцлерът. — В края на краищата измина шестстотин мили за не повече от две секунди. Внимавайте да не го стреснете прекалено.

— Като с лунатиците ли? — попита Старшият дискусионен наставник.

— Защо пък намесваш лунатиците?

— Ами събудиш ли ги изведнъж, окапват им краката. Баба ми се кълнеше, че точно така ставало.

— А сигурни ли сме, че това е Ринсуинд? — недоверчиво попита Деканът.

— Разбира се, че е той! — възмути се Старшият наставник. — Нали го издирвахме часове наред по света?

— Не е изключено да сме призовали някоя опасна окултна твар — озъби се непреклонно Деканът.

— Виждаш шапката и се съмняваш?!

Беше островърха шапка. Или поне личеше намерението да е такава. Подобие, изработено от бамбукови трески и листа от кокосова палма, може би с надеждата да привлече духнал наблизо повей на магьосничество. Раковини, привързани със стръкчета трева, образуваха на шапката буквите МАГЕСНИК.