Тери Пратчет - Интересни времена

— Да, майка ми се превръщаше в истинска мълния, когато…

— Говоря за това колко бързо се движат нещата в сравнение с други неща — намеси се Пондър, макар и малко късно. — Би трябвало да го направим съвсем лесно. Ъ-ъ… С Хекса.

— А, не! — Лекторът по Съвременни руни избута креслото си назад. — Само това не! Бърникаш в онова, което не разбираш.

— Нали сме магьосници все пак — натърти Ридкъли. — От нас се очаква именно да бърникаме в онова, което не разбираме. Ако се помайваме, докато го разберем, никога нищичко няма да свършим.

— Вижте какво, не съм против да призовем някой демон и да го разпитаме — заусуква Лекторът. — Няма лошо. Но да сглобяваш механична измишльотина, за да мисли вместо теб, това е… това е против Естеството! Трябва ли да напомням — продължи вече не толкова мрачно, — че при решаването на миналия проблем проклетията ти гръмна и после не можахме да се отървем от мравки.

— Това вече го нагласихме — възрази Пондър. — Ние…

— Не мога да не спомена, че последния път забелязах овчи череп някъде по средата — сви вежди Ридкъли.

— Наложи се да го добавим за извършването на окултни изчисления, но…

— Ами зъбните колелца и пружинките? — не мирясваше Архиканцлерът.

— Е, както се оказа, мравките не ги бива много в диференциалния анализ, затова…

— А онова клатушкащо се нещо с кукувичката?

— Часовник за нереалното време. Смятаме, че е от съществено значение за точността…

— Няма никакво значение — намеси се Деканът, — защото не тръгвам никъде. Ако толкова ви се иска, пратете студент. Имаме си ги в излишък.

— Добри така бъдете ако, сливи от компот порция една още искал бих — изрече Ковчежникът. Другите около масата се смълчаха.

— Какво ли иска все пак? — промърмори Ридкъли.

Строго погледнато, Ковчежникът не беше побъркан. Доста отдавна бе преплувал бързеите на безумието и вече се плацикаше в тих вир далеч отвъд тях. Често говореше съвсем членоразделно, макар и не според дори най-снизходителните човешки критерии.

— Аха, пак преживява вчерашния ден — сети се Старшият дискусионен наставник. — Само че отзад напред.

— Би трябвало да пратим именно Ковчежника! — решително заяви Деканът.

— В никакъв случай! Кой ще му дава там хапчетата от сушени жаби?…

— Ууук!

Библиотекарят отново влезе тичешком в кабинета, размахваше оживено някакъв предмет.

Беше червен, поне в някакво неопределено минало. Вероятно преди бе представлявал островърха шапка, вече твърде смачкана и с овъглена периферия. По нея с лъскави пайети бе избродирана една дума. Макар немалко от тях да бяха изгорели, думата се разчиташе лесно: МАГЕСНИК.

— Знаех си, че съм я виждал! — доволен възкликна Ридкъли. — Беше оставена на рафт в Библиотеката, нали?

— Ууук.

Архиканцлерът огледа останките.

— Магесник, а? Що за жалко, безнадеждно човече би пожелало да изпише МАГЕСНИК на шапката си?

На повърхността изскочиха няколко мехурчета, придружени от две-три парчета кожа на акула.

Ринсуинд въздъхна и остави въдицата си на сала. Знаеше, че другите части от хищника скоро ще бъдат извлечени на пясъка. Не разбираше защо. Не ставаха за ядене. Имаха вкус на стари ботуши, киснати в пикня.

Взе парчето дърво, приспособено за весло, и загреба към брега.

Островчето не беше лошо. Бурите като че го подминаваха с пренебрежение. Имаше си кокосови палми, хлебни дървета, някакъв вид фурми. Дори експериментите на Ринсуинд по производство на алкохол се оказаха успешни, макар че после не беше в състояние да ходи две денонощия. От лагуната си набавяше скариди, стриди и раци. А в дълбоката тъмнозелена вода отвъд кораловия риф големи сребристи риби се биеха за привилегията да захапят парче извита тел в края на връвчица. Можеше да се каже, че за половин година, прекарана на островчето, Ринсуинд бе изпитал липсата само на едно нещо. Преди просто не се бе замислял за него. Но сега то, по-точно те не му излизаха от ума.

Чудна работа. Твърде рядко се сещаше за тях, докато си живееше в Анкх-Морпорк, защото винаги му бяха подръка, ако ги пожелаеше. Сега ги нямаше и копнееше за тях.

Салът се опря в белия пясък почти в същия миг, когато голямо кану мина край рифа и влезе в лагуната.

Ридкъли вече седеше зад бюрото си, заобиколен от старшите магьосници. Опитваха се да му кажат какво ли не, макар да съзнаваха опасността да говориш прекалено словоохотливо на Архиканцлера. Опасността се състоеше в това, че той подбираше само приятните му факти, а другите оставяше да се щурат безцелно наоколо.