Тери Пратчет - Интересни времена

Никой не би успял да посочи точно на какви сили е разчитал Скапания тъпанар при проектирането на градината, но звънящият слънчев часовник честичко експлодираше, чакълената настилка по пътеките като че бе склонна към самоубийство, а вече имаше три инцидента със спонтанно стапяне на пейки от ковано желязо.

Патрицият въведе госта си през порта в подобие на гълъбарник. Скърцаща спирала от дървени стъпала се издигаше по стената отвътре. Няколко от неунищожимите диви гълъби на Анкх-Морпорк сумтяха и май дори се кискаха в сенките.

— Какво е това? — озадачен попита Архиканцлерът, под когото стълбата простенваше.

Лорд Ветинари извади ключ от джоба си.

— Доколкото ми е известно, според първоначалния замисъл на господин Джонсън е трябвало да бъде пчелен кошер. Тъй като не се намират триметрови пчели, наложи се да приспособим сградата за други цели.

Той отвори вратата към голяма квадратна стая с широк неостъклен прозорец във всяка стена. Около прозорците имаше хитроумни дървени конструкции с камбанки на пружинки. Явно никое по-едро крилато същество не можеше да влети в стаята, без да се разнесе звън.

А по средата върху една маса се бе накокошинила най-грамадната птица, която Ридкъли бе виждал през живота си. Изви глава към него и му хвърли поглед с едното си жълтеникаво оченце.

Патрицият бръкна в джоба си и извади буркан маринована копърка.

— Тази ни завари малко неподготвени. Минаха почти десет години от получаването на предишното послание. Преди поне винаги имахме скумрия в каче с лед.

— Това не е ли Безцелен албатрос? — пожела да се увери Архиканцлерът.

— Именно. И то старателно обучен. Ще отлети обратно тази вечер. Шест хиляди мили само с бурканче копърка и бутилка сос за риба, която моят писар Дръмнот изровил някъде в кухнята. Изумително.

— Извинете, но накъде ще отлети?

Патрицият се обърна с лице към него.

— Нека си изясним въпроса. Няма да отлети към Уравновесяващия континент. И това не е една от птиците, по които Ахатовата империя изпраща посланията си. Всеизвестен факт е, че ние не поддържаме никакви връзки с онази митична страна. Птицата не е първата, появила се след много години, и не е донесла странно и смущаващо послание. Достатъчно ясно ли се изразявам?

— Не.

— Доволен съм.

Макар Муструм Ридкъли да притежаваше едър и едновременно с това пъргав мозък, двусмислиците и двуличието не бяха предпочитаната му територия. Вторачи се в яката и наглед опасна човка.

— Съвсем си прилича на проклет албатрос. Нали и вие потвърдихте? Тоест, не е ли…

Лорд Ветинари изрази с жест досадата си.

— Да оставим настрана уроците по орнитология. Важното е, че птицата носеше в кесийката за съобщения ето това листче…

— Не искате ли да кажете всъщност, че не е носила листчето? — измънка Ридкъли, който се мъчеше да намери някаква твърда опора за ума си.

— А, да. Разбира се, точно това имах предвид. Ето листчето, което птицата не е донесла. Разгледайте го.

— Прилича на рисунка — отбеляза Архиканцлерът.

— Пиктограми, с които пишат в Ахатовата империя.

— Значи в края на краищата не са пиктограми, така ли?

— Правилно, правилно — въздъхна Патрицият. — Виждам, че напредвате бързо в основите на дипломацията. А сега… вашето мнение, моля.

— Ами прилича ми на „Драскулка, драскулка, драскулка, Магесник“.

— От което стигате до заключението, че?…

— Захванал се е с нашия Занаят, защото не го е бивало в правописа ли? Всъщност кой го е писал? Тоест… нарисувал?

— Не знам. Великите везири пращаха по няколко реда от време на време, но както се досещам, напоследък там има безредици. Забележете, че липсва подпис. И въпреки това не мога да пренебрегна посланието.

— Магесник ли… — замислено промърмори Ридкъли.

— А пиктограмите означават „Изпратете ни веднага Най-големия“ — подсказа Лорд Ветинари.

— …магесник… — мънкаше си под носа Архиканцлерът и почукваше с нокът по листчето.

Патрицият подхвърли копърка на албатроса, който я погълна алчно.

— Империята разполага с армия от един милион мъже — подхвана управникът на Анкх-Морпорк. — За наше щастие тамошните владетели предпочитат да се преструват, че извън пределите на Империята има брулена от ветровете безполезна пустош, населена с призраци и вампири. Обикновено не проявяват дори нищожен интерес към нашите дела. Късметлии сме, защото те са лукави, богати и могъщи. Да си призная, вече разчитах, че са ни заличили от паметта си. Но ето… Разчитам, че ще успея веднага да им пратя окаяника, от когото имат нужда, и отново ще забравя за Империята.