Тери Пратчет - Интересни времена

Боговете закимаха сериозно. Такова поведение определено отличаваше благородниците. Самите те не биха се поколебали да постъпят по съвсем същия начин.

— Ама жащо и Макшуини? — недоумяваше Офлър.

— О, много древен и издигнат род — увери го Провидението.

— Тъй жначи…

— И всичките си оспорват властта над Империята — добави Провидението. — Чудесно. Кои си избираш?

Дамата огледа прострялата се пред тях история в действие.

— Хонг са най-могъщи. И докато си приказваме, продължават да превземат градове. Изглежда, че Провидението е благосклонно към тях.

— Ясно, ти ще си избереш по-слабичък род.

Провидението отново махна с ръка. Появиха се пионките и започнаха да се движат по игралното поле, сякаш бяха одушевени. Разбира се, точно така си беше.

— Само че — побърза да каже той — няма да използваме зарове. Не ти вярвам. Както ги подмяташ, не виждам къде падат и колко точки показват. Ще играем с остра стомана, тактика, политика и война.

Дамата кимна.

Провидението се взря в противничката си.

— Очаквам твоя ход.

— Вече го направих — усмихна му се тя.

Той сведе поглед.

— Не виждам твоите пионки.

— Още не са се появили на дъската.

Дамата разтвори ръка.

На дланта й имаше нещо в черно и жълто. Тя го подухна и то разтвори крилцата си.

Пеперуда.

Провидението винаги печели…

Е, поне когато другите се придържат към правилата на играта.

Според учението на философа Ли Тин Уидъл хаосът се намира в най-голямо изобилие там, където някой се стреми да въведе ред. И хаосът винаги надмогва реда, защото е по-способен организатор.???

Това е пеперудата на бурите.

Вижте крилцата, малко по-назъбени по краищата, отколкото е присъщо на пърхащите буболечки. Истината е, че благодарение на фракталния характер на Вселената тези неравни краища са безкрайни — досущ като очертанията на разяден от вълните бряг, ако бъдат разгледани на микроскопично равнище. Е, поне са толкова близо до неизмеримостта, че до безкрайността остава един хвърлей камък.

И щом краищата са безкрайно дълги, следва логичният извод, че самите крилца са безкрайно големи.

Дори да изглеждат със съвсем нормални размери за една пеперуда, това само означава, че хората определено предпочитат здравомислието пред неумолимата логика.

Квантово-климатичната пеперуда (Papilio tempestae) е мътножълта, макар и налудничавите шарки по крилцата й да заслужават сериозно внимание. Най-забележителната й черта обаче е способността да твори климат.

Предполага се, че свойството е възникнало в борбата за оцеляване — дори и прегладняла птица би се озорила много да погълне гадно микроторнадо с диаметър шест пръста. После вероятно се е превърнало във вторичен полов белег, също като пъстрите пера на птиците. Я ме вижте само, сякаш се перчи мъжкарят, докато се мотае нехайно под плътния саван на тропическата джунгла. Може да съм противно жълт, ама след две седмици на хиляда мили оттук ще има заглавия „Неочаквани бури пораждат хаос по пътищата“.

Това е пеперудата на бурите.

Тя размахва крилца…

А това е Светът на Диска, който пътешества в пространството върху гърба на гигантска костенурка.

Повечето светове също го правят в един или друг период от своята история, ако се съди по представите на обитателите им. Изглежда човешкият мозък е програмиран предварително да стигне до подобни космологични прозрения.

В степите и саваните, в мъгливите джунгли и безмълвните червеникави пустини, в блатата и тръстиковите мочурища — всъщност навсякъде — щом нещо скочи с „пльок“ от полупотъналия дънер, когато го доближите, незабавно се разиграват вариации на следната сцена. Един от най-значимите повратни моменти в ранното развитие на племенната митология…

— Видиш ли го туй?

— Койо?

— Дето направи „пльок“.

— Да, бе! И кво?

— Ами щукна ми… щукна ми, значи, че светът е на гърба на някоя ей такваз твар.

Миг изпълнена с напрежение тишина, докато бъде осмислена астрофизическата хипотеза, а после…

— Кво, целия свят ли, бе?

— Ами да. Сигур е възголемичка оная твар, дето го носи.

— Ъхъ, тъй ще да е.

— Ама… Страхотно голяма, да знайш.

— Да ти кажа, сещам се аз за кво хортуваш.

— И си е редно да е тъй, а?

— Редно си е, я! Само дето…

— Кво?

— Дано и оная, голямата твар, не вземе да направи „пльок“.

Да не забравяме обаче, че сега говорим за Диска, който е носен не само от една костенурка, ами и от четири слона, върху които се върти огромното мудно колело на света. 2 2 Някои хора се чудят как е възможно да има такъв механизъм, защото нито един земен слон не би издържал дълго подобен товар, без да му се претрие гърбът. Въпросът не е по-основателен от други — защо оста на планетата не скърца или пък какъв е звукът на жълтото.