Тери Пратчет - Интересни времена

А ей там е Кръглото море, горе-долу по средата между Центъра и Ръба. Около него са разположени онези страни, които според Историята, са целият цивилизован свят, т.е. светът, позволяващ си да харчи пари за издръжка на историците: Ефеб, Тсорт, Омния, Клач и разпълзелият се нашироко град-държава Анкх-Морпорк.

Тази история започва на друго място, където един мъж се излежава върху сал в синя лагуна под ясно небе. Опрял е брадичка на скръстените си ръце. И е щастлив — в неговия случай толкова рядко състояние, че май в досегашния му живот просто липсва прецедент. Подсвирква си тихичко приятна мелодия и си цамбурка краката в кристално чистата вода.

Розови стъпала с десет пръстчета, шаващи палаво.

От гледната точка на акулата, плъзнала се крадешком над горния ръб на кораловия риф, те имат вида на закуска, обяд и вечеря, поднесени наведнъж.

Както винаги, всичко опираше до спазването на протокола. И на дискретността. И на правилата на етикета. Естествено, опираше и до алкохола. Или до илюзията за алкохол.

Като върховен управник на Анкх-Морпорк Лорд Ветинари би могъл поне на теория да повика при себе си Архиканцлера на Невидимия университет и дори да го екзекутира, ако не се подчини на заповедта.

От друга страна пък Муструм Ридкъли, който оглавяваше цялата магьосническа колегия, бе пояснил веднъж учтиво, но непоколебимо, че не би се затруднил да превърне Лорд Ветинари в малко земноводно, а после би започнал да играе някой от по-буйните танци из същата стая.

Алкохолът чудесно запълваше тази дипломатическа пропаст помежду им. Понякога Лорд Ветинари канеше Архиканцлера в двореца да пийнат по чашка ей така, приятелски. Разбира се, Архиканцлерът всеки път приемаше поканата, за да не прояви лошо възпитание. Всеки отлично разбираше силата и слабостта на позицията си, стараеше се да се държи възможно най-любезно, а така избягваха неприятностите при размирици в града, както и петната слуз по килима.

Беше великолепен следобед. Лорд Ветинари седеше в градината на двореца и наблюдаваше танца на пеперудите със сянка на раздразнение. Откриваше нещо съвсем леко оскърбително в безцелното им пърхане, от което никой не извличаше полза.

Вдигна поглед.

— О, вие ли сте. Толкова се радвам да ви видя. Моля, седнете. Надявам се, че сте добре?

— Несъмнено — увери го Муструм Ридкъли. — А вие радвате ли се на добро здраве?

— Никога не съм се чувствал по-добре. И времето, доколкото мога да преценя, отново е приятно.

— Да, вчерашният ден беше определено превъзходен.

— Както чувам, утрешният може би ще е още по-прекрасен.

— Всички се радваме на такива хубави дни.

— О, да.

— Наистина.

— Ъ-ъ…

— Прав сте.

Позяпаха сдържано пеперудите. Един лакей донесе напитки във високи, запотени от студ чаши.

— Всъщност какво правят, като кацат по цветята? — промърмори Лорд Ветинари.

— Моля?

Патрицият вдигна рамене.

— Няма значение. Изобщо не е важно. Но… Да се възползвам, че наминахте за малко — много мило от ваша страна, защото съм убеден, че имате и несравнимо по-важна работа, — и да ви попитам: кой е Най-големият магьосник?

Ридкъли обмисли въпроса.

— Може да се каже, че е Деканът. Тежи поне стотина килограма.

— Все пак ми се струва, че това не може да е най-точният отговор — скептично промълви Лорд Ветинари. — Доколкото схващам от контекста, в случая „най-голям“ би трябвало да означава велик.

— Е, значи не може да е Деканът — поклати глава Ридкъли.

Лорд Ветинари се помъчи да си припомни преподавателите в Невидимия университет. В ума му упорито се натрапваше представата за скупчени хълмове, увенчани с островърхи шапки.

— Да, струва ми се, невъзможно е да вместим Декана в този контекст.

— А-а… какъв всъщност трябва да е контекстът? — внимателно се осведоми Ридкъли.

Патрицият хвана в ръка изящното си бастунче.

— Ще бъдете ли така добър да ме придружите? Мисля, че е по-добре да видите със собствените си очи. Много досадна случка.

Архиканцлерът се озърташе любопитно. Рядко имаше възможност да разгледа градината, влязла на челно място в раздела „Как не бива да го правите“ във всички наръчници по озеленяване.

Градината бе стъкмена (във всеки възможен смисъл на тази дума) от прочутия или по-скоро печално известния дизайнер на пейзажи и разностранен изобретател Скапания тъпанар Джонсън. Неговата разсеяност и слепота за елементарната математика правеха рискована всяка крачка по пътеките. А неговата гениалност — е, доколкото Ридкъли се престрашаваше да му припише подобно свойство — беше напълно противоположна на дарбата, успяваща да създаде паркове, които процъфтяват под влияние на още неразгаданите, но благотворни тайни сили на земята.