Тери Пратчет - Глинени крака

Един от грабителите наруши напрегнатото мълчание.

— Ъ-ъ… може ли… вашето мило кученце… да ми пусне ръката… моля?

Вълкът леко разтвори челюстите си, скочи от каруцата и пристъпи към Керът, който уважително вдигна ръка към шлема си.

— Желая приятен ден на всички ви. — След тези думи се отдалечи. И престъпниците, и жертвите се блещеха след него.

— Абе, тоя истински ли е? — смънка мислителят.

— Копелета! — изрева пекарят след кратко нечленоразделно ръмжене. — Копелета!!!

— Ама… сега к’во искаш? Върна си мангизите, нали?

Двама от работниците на господин Желязнокор едва го удържаха да не се нахвърли върху крадците.

— Три години! — ревна той. — Три години никой не се сети! Три скапани години никакъв бирник не ми потропа на вратата! Ще ме пита той! Да, бе! И се държи лю6езно. Отгоре на всичко ще донесе и още бланки, че ако случайно сбъркаме нещичко, да си имаме! Ей, гадняри, защо не избягахте по-чевръсто с плячката, а?

Ваймс се оглеждаше в сенчестата прашна стая. Гласът все едно се разнасяше от някой гроб.

Дребничкият служител в Палатата се озърна подплашен.

— Сър Самюъл Ваймс ще бъде ли така любезен да пристъпи насам? — продължи гласът.

Смразяващо ясно изричаше всяка сричка.

— Това всъщност е… ъ-ъ, Дракона — обясни Червеният сърп.

Ваймс тутакси посегна към дръжката на меча си.

— Кралският хералдически дракон — побърза да обясни дребосъкът.

— Хералдически ли? — озадачи се Командирът на Стражата.

— Просто титла — подхвърли гласът. — Моля, влезте. Да, Хералдически дракон — продължи, когато Ваймс мина в здрача на вътрешната стая. — Затова не е нужно да размахвате меча си. Повече от пет столетия съм Кралски хералдически дракон, но ви уверявам, че не бълвам огън. Хъ-хъ.

— Хъ-хъ — изсумтя и Ваймс.

Не различаваше добре фигурата. Светлина се процеждаше само през разположените нависоко мърляви прозорчета, освен това в стаята горяха няколко дузини свещи, чиито пламъчета бяха обрамчени в черно. Струваше му се, че забелязва нещо като гърбица.

— Моля, седнете — покани го Дракона. — И ще ви бъда много задължен, ако погледнете наляво и повдигнете брадичката си.

— За да си оголя шията, така ли?

— Хъ-хъ.

Фигурата взе свещник и се примъкна по-наблизо. Костелива като на скелет ръка хвана брадичката на Ваймс и внимателно завъртя лицето му наляво-надясно.

— Ами да. Несъмнено имате профила на рода Ваймс. Но не и типичните уши. Разбира се, една от бабите на майка ви е била от рода Стяга. Хъ-хъ…

Ръката на Командира отново се плъзна неволно към дръжката на меча. Само едно същество можеше да притежава такава мощ в наглед толкова крехко тяло.

— Знаех си! Вампир! Гаден кръвопиец!

— Хъ-хъ. — Може и да беше смях или пък само прокашляне… — Да, вампир. Запознат съм с мнението ви за вампирите. „Не съвсем живи, но недостатъчно мъртви.“ Доста остроумно. Хъ-хъ. Вампир — да. Кръвопиец — не. Кървавицата е върхът в месарското изкуство. Познавам мнозина достойни представители на тази професия. Хъ-хъ, да. Всички се стремим да живеем в съгласие с околните. Хъ-хъ. Така че девиците няма защо да се страхуват от мен. Хъ-хъ. И то вече няколко века. За съжаление. Хъхъ.

Силуетът и светлото кълбо около свещника се отдалечиха.

— Опасявам се, сър Самюъл, че напразно сте си загубил времето.

Очите на Ваймс свикваха постепенно с трепкащия здрач. Тук беше пълно с книги на купчини. Нямаше нито една по рафтовете. От всички стърчаха отбелязки като сплескани пръсти.

— Не разбирам… — промърмори той. Или Кралският хералдически дракон се гърбеше прекалено, или имаше криле под безформената си роба. Спомни си, че някои от тези твари могат да летят като прилепи. Чудеше се колко ли е старо създанието пред него. Отличаваха се със способността да „живеят“ почти вечно…

— Доколкото схващам, вие сте дошъл при нас, защото се смята за… хъ-хъ, подходящо да имате свой герб. Опасявам се, че това е невъзможно. Хъ-хъ. Имало е герб на рода Ваймс, но той не може да бъде възстановен. Ще бъде нарушение на правилата.

— Какви правила?

Една книга беше измъкната шумно от купчината и разтворена.

— Командир Ваймс, сигурен съм, че познавате родословието си. Баща ви е Томас Ваймс, дядо ви е Гуилиъм Ваймс…

— А, всичко е заради Скалоликия — безизразно промърмори Ваймс. — Трябва да е нещо, свързано с него.

— Несъмнено. Неуморният воин срещу злото. И ваш прародител. Скалоликия Ваймс, както наистина са го наричали. Командир на Градската стража през 1688 г. И кралеубиец. Той е погубил последния крал на Анкх-Морпорк, както е известно и на всеки ученик от града.