Тери Пратчет - Глинени крака

— Всички се стъписват, като дойдат за пръв път — успокои го старецът. Вместо единия си крак имаше закрепена дървена протеза. — Ние сме направо едно малко щастливо семейство.

Ваймс се обърна и срещна погледа на малка сова.

— О, богове… Това е морпорк, нали? — Лицето на стареца се набръчка в доволна усмивка.

— Виждам, че не си новак в хералдиката — изкиска се той. — Разправят, че прародителите на Дафни произхождали чак от някакви си острови от другата страна на Главината на Диска.

Ваймс извади значката си от Градската стража и се вторачи в гравирания на нея герб.

Старецът надникна през рамото му.

— А, не е тя — посочи изобразената на значката сова. — Трябва да е нейната прабаба Оливия. Морпорк, кацнал върху анкх. Голяма смехория, няма що. Тук обаче не всичко е весело, да знаеш. Честно казано, имаме нужда от мъжкар за Дафни. И от хипопотамка. Е, да, негово превъзходителство възразява, че хералдически ни се полагат тъкмо два мъжки хипопотама, а аз не споря. Само твърдя, че това си е противоестествено за Родерик и Кийт. Не ги съдя, разбира се, обаче не е редно така. Та как ти беше името?

— Ваймс. Сър Самюъл Ваймс. Съпругата ми е уредила часа на срещата при вас. — Старецът пак се закиска.

— Все тъй става.

Въпреки протезата той пъргаво се запровира между купчините разнообразни изпражнения към сградата в отсрещния край на двора.

— Сигурно поне градината ви процъфтява — подхвърли Ваймс, опитвайки се да поддържа разговора.

— Пробвах как ще се отрази на ревена — обясни старецът, отваряйки вратата. — Ама той израсна пет метра, пък после се самозапали. Внимавай къде е кацал нашият хералдически змей, щото малко е разстроен напоследък… ех, жалко. Нищо де, като изсъхне, може да се изчегърта. Сега мини ей натам.

Колкото отвън беше светло и шумно, толкова тъмно и тихо беше вътре. Цареше сухата миризма на стари книги и църковни камбанарии. Когато очите на Ваймс свикнаха със сумрака, различи окачените под тавана флагове и знамена. Все пак тук имаше няколко прозореца, но паяжините и мъртвите мухи пропускаха само сиво подобие на слънчеви лъчи.

Старецът затвори вратата зад него и го остави сам. Ваймс го наблюдаваше през прозореца как се върна към прекъснатото си занимание.

Подреждаше жив герб.

Имаше грамаден щит с приковани към него истински зелки. Старецът изрече нещо, което не се чу вътре. Малката сова подхвръкна от клона и кацна на големия анкх, залепен върху щита. Двата хипопотама се измъкнаха мудно от езерцето и заеха местата си от двете страни.

Старецът разгъна художнически статив, нагласи платното пред себе си, взе палитра и четка и подвикна:

— Але-хоп!

Хипопотамите се изправиха гордо с артритно скърцане на ставите си. Совата разпери криле.

— Милостиви богове… — промърмори Ваймс. — Пък аз си въобразявах, че ги измислят…

— Да ги измисляме ли, господине? Да ги измисляме?! — повтори нов глас зад гърба му. — Щяхме да се забъркаме в сериозни неприятности, ако ги измисляхме. Непременно.

Ваймс се обърна. Бе се появил още един възрастен дребосък, чиито очи примигваха самодоволно зад дебелите лещи на очилата. Стискаше няколко свитъка под мишница.

— Съжалявам, че нямах възможност да ви посрещна на портата, но в момента сме много заети — извини се той, протягайки свободната си ръка. — Кроасан Руж Пурсювен.

— Ъ-ъ… — смути се Ваймс. — Значи вие сте малка червена кифличка за закуска, тъй ли?

— Не, не! О, не. Означава Червен Лунен сърп. Вижте какво, това е моята титла. Много е древна. Аз съм служител в Хералдическата палата. А вие трябва да сте сър Самюъл Ваймс, нали?

— Да.

Червеният Сърп провери нещо в един от свитъците,

— Добре, добре. Как се отнасяте към невестулките?

— Невестулки ли?

— Ами вижте, имаме няколко невестулки. Знам, че строго погледнато, те не са хералдически същества, но тъй или иначе са тук, а ще се наложи да ги пуснем, ако някой не ги вземе под крилото си.

Ваймс се прокашля.

— Аз си мислех… Нали гербът е само картина? Не е задължително да го рисувате от натура!

Червеният сърп май беше потресен.

— Е, ако сте готов да превърнете всичко в жалка пародия… Тогава можете и да си го измислите. Както и да е… Значи не искате невестулки?

— Лично аз изобщо не бих се занимавал с това. А невестулки… В никакъв случай! Съпругата ми смята, че драконите ще са…

— За щастие няма и да се наложи да решаваме проблема — обади се друг глас от сенките.

Всъщност изобщо не би било уместно да се чуе на каквато и да е светлина. Звучеше така, сякаш издалото го гърло никога не е познало удоволствието на слюнката. Звучеше мъртвешки.