Тери Пратчет - Глинени крака

Той само обърна бледото си лице към тях и посочи напред към улицата.

Там имаше вълк.

И то не от обикновените, а с бялоруса козина, която беше достатъчно дълга около ушите, за да прилича на грива. Пък и за вълците не е присъщо да седят преспокойно на задните си лапи насред улицата.

Създанието ръмжеше — протяжно, дълбоко и гърлено. Беше звуковият еквивалент на догарящ фитил.

Конят се бе смръзнал, прекалено уплашен да стои на това място, но и твърде ужасен, за да помръдне.

Един от мъжете в каруцата посегна полека към арбалета си. Ръмженето се усили забележимо. Той отдръпна ръката си още по-внимателно. Звукът се върна на предишното равнище.

— Ей, туй к’во е?

— Вълк, бе!

— В града? Че к’во си намира за кльопане?

— Ох, тъкмо за туй ли трябваше да питаш?!

— Добро утро, господа! — Керът реши да не подпира повече стената. — Като гледам, мъглата вече се разнася. Бихте ли ми показали членските си карти от Гилдията на крадците, моля?

Обърнаха се и го изгледаха. Той ги дари с щастлива усмивка и кимна насърчително.

Един от мъжете потупа джобовете на палтото си с показно разочарование от своята разсеяност.

— А… Я глей… Ъ-ъ… А бе, малко бързах на излизане от вкъщи, май съм я забравил…

— Раздел втори, член първи от Устава на Гилдията на крадците задължава членовете й да носят документите си във всички случаи на професионална дейност — отбеляза Керът.

— Виж го, бе, не си е измъкнал меча от ножницата! — изсъска най-тъпият от бандата.

— Че за к’во му е, кат си има зареден вълк?

Някой пишеше в здрача и скрибуцането на перото му беше единственият звук наоколо.

Докато не изскърца врата.

Пишещият се завъртя на стола си с бързината на стресната птица.

— Ти?! Казах ти повече да не идваш тук!

— Знам, знам, ама онова проклето нещо… Конвейерът спря и то взе, че отиде да убие оня жрец!

— Някой видя ли го?

— В оная мътилка снощи? Не ми се вярва. Но…

— А-ха… Значи не е толкова важно.

— Не било важно! Нали уж не убиват хора. Е… Поне не като им трошат черепите.

— Правят го, ако им бъде наредено.

— Нищо подобно не съм му казвал! Ами ако налети и на мен?

— На господаря си? Човече, то не може да се противопостави на словата, сложени в главата му.

Новодошлият се свлече на един стол и поклати глава.

— Да де, ама какви са словата? Не знам, не знам, много ми се събра, като все е наблизо…

— И ти докарва тлъста печалба, нали така?

— Вярно, вярно, ама го има и онова с отровата. Никога не съм…

— Млъкни! Довечера пак ще се видим. Вече можеш да предадеш на останалите, че имам подходящ кандидат. А ако посмееш още веднъж да припариш тук…

Анкх-Морпоркската Кралска хералдическа палата започваше зад една зелена порта в стена на улица „Писанка“. Ваймс дръпна шнурчето на камбанката. Нещо издрънча отвъд стената и там незабавно изригна вулкан от писъци, ревове, ръмжене и тръбене. Някой се разкрещя:

— Долу, момче! Легни! Казах „легни“! Не се изправяй на задните си лапи! Ако бъдеш послушен, ще получиш захарче! Уилям! Спри веднага и го пусни! Милдрид, остави Греъм на мира!

Животинските звуци позатихнаха и стъпките на човека доближиха. Открехна се зарешетена вратичка в двукрилата порта.

Ваймс зърна широка два пръста ивичка от извънредно нисък мъж.

— Какво желаете? Вие да не сте месарят?

— Аз съм Командирът Ваймс. Имам определен час за среща при вас.

Животните пак вдигнаха врява.

— Моля?

— Аз съм Командирът Ваймс!

— Е, щом е тъй, май трябва да влезете.

Вратичката се отвори и Ваймс се промъкна в двора.

Настъпи тишина. Няколко десетки чифта очи се вторачиха в него с остро подозрение. Някои от очите бяха малки и червеникави. Няколко пък бяха големи и едва се подаваха над тинестото езерце, заемащо голяма част от двора. Имаше и очи в листака на дърветата високо над земята.

Всъщност дворът беше претъпкан с животни, но още по-натрапчива беше вонята на двор, претъпкан с животни. Личеше, че повечето са доста остарели, а това изобщо не помагаше да се реши проблемът с вонята.

Един беззъб лъв се прозина срещу Ваймс. Да видиш свободно щъкащ лъв си беше стъписващо преживяване само по себе си, но не можеше и да се сравни с изумителния факт, че един грифон го използваше като постеля и бе заспал на гърба му, вирнал и четирите си ноктести лапи нагоре.

Тук имаше таралежи, един вече посивял леопард, както и доста проскубани пеликани. Зеленясалата вода в езерцето се разлюшка, два хипопотама изплуваха и разтвориха грамадните си усти. Нито една твар не се намираше в клетка и никоя от тях не се опитваше да похапне от другите.