Тери Пратчет: Глинени крака

— Имаме си попълнение, сър. — Сержантът изви очи многозначително към една скамейка в канцеларията. — Дошъл е по оная обява за работата с алхимия.

Едно джудже се усмихна неуверено.

— Добре. Ще го приема в кабинета си. — Ваймс бръкна в джоба на куртката си и извади кесията с парите на убиеца. — Фред, би ли добавил това към фонда за вдовиците и сираците?

— Ей сегичка. Чудесно, сър. Ако ще правите още такива вноски, ще можем да си позволим доста повече вдовици и сираци.

Сержант Колън се върна зад бюрото си, тихичко издърпа чекмеджето, извади оттам книга и продължи да я чете. Заглавието й гласеше „Скотовъдство“. Градският жител Колън отначало доста се смути, защото сбърка думата с друга, която започваше по същия начин и сякаш намекваше за странните наклонности на хората в дълбоката провинция… Оказа се, че в книгата просто е обяснено как трябва да се размножават говедата, свинете и овцете.

Сега сержантът се чудеше откъде би могъл да си намери втора книга, в която е обяснено и как да ги научи да четат, за да се запознаят със съдържанието на първата.

В това време на горния етаж Ваймс предпазливо побутна вратата на кабинета си. Гилдията на убийците спазваше правилата на играта, поне това можеше да им се признае на копелетата. Смятаха за ужасен гаф да затрият страничен човек. Освен всички други неудобства би означавало и да не си получат парите за възложената поръчка. Би било немислимо да му залагат капани в кабинета — твърде много други хора влизаха и щъкаха из стаята всеки ден. Въпреки всичко не беше излишно да си остане бдителен. Защото Ваймс се отличаваше с дарбата да завъжда от онези особено богати врагове, които не биха се поколебали да прибягнат до услугите на наемни убийци. На изпълнителите на поръчката трябваше да им провърви само веднъж, а на Ваймс — всеки път.

Промъкна се в стаята и надникна през прозореца. Предпочиташе да е отворен, дори навън да е студено. Обичаше да чува звуците на града. Но всеки, който е решил да се покатери или да се спусне до прозореца, би се натъкнал на всички препятствия от рода на хлабаво наместени керемиди, изтръгващи се тухли и коварно огъващи се водосточни тръби, които въображението на Ваймс можеше да измъдри. Долу пък по заповед на Командира бяха монтирали ограда с назъбени шипове. Вярно, за оградата можеше да се каже, че е красива и декоративна, от което обаче шиповете не изчезваха. Засега Ваймс печелеше надпреварата. Някой почука плахо на вратата. Беше джуджето, което искаше да работи при тях. Ваймс го покани в кабинета, затвори вратата и се намести зад бюрото си.

— Значи си алхимик. Имаш петна от киселини по ръцете си, затова пък ти липсват веждите.

— Познахте, сър.

— Необичайно е да срещнеш джудже, избрало такова занимание. Все ми се струва, че вашите хора се бъхтат в ковачниците на чичовците си или нещо подобно.

Джуджето си отбеляза на ум израза „вашите хора“ и отвърна:

— Не умея да боравя с метали.

— Джудже, което няма вроден усет към металите?! Май трябва да си единствен по рода си.

— Да, сър, рядко явление съм. Но проявих сериозни заложби в алхимията.

— Член ли си на тяхната Гилдия?

— Вече не съм, сър.

— Тъй ли? И как по-точно напусна Гилдията?

— През покрива, сър. Но според мен знам в какво сбърках.

Ваймс леко се смъкна на стола си.

— Е, алхимиците постоянно взривяват нещо. Не бях чувал да изритват някого от своите за това.

— Да, сър, защото досега никой не е взривявал Съвета на Гилдията.

— Какво, целия Съвет ли?!

— Почти, сър. Поне всички лесно отделящи се части.

Ваймс се усети, че с привично движение отваря долното чекмедже на бюрото. Затвори го и порови в хартиите пред себе си.

— Как се казваш, момко?

Джуджето преглътна тежко. Явно се боеше от този момент.

— Дребнодупе, сър.

Ваймс дори не вдигна глава.

— Да, бе, то си е написано… Значи си от планините Юбервалд, нали?

— Ами… да, сър — потвърди Дребнодупе с лека изненада.

Малцина сред човешкото племе имаха представа за различните кланове при джуджетата.

— И стражник Ангуа е оттам — подхвърли Ваймс. — Та тук пише, че малкото ти име е… не мога да разчета почерка на Фред… ъ-ъ…

Нямаше какво да се прави.

— Веселко, сър.

— Веселко, а? Радвам се, че тачите старите традиции. Веселко Дребнодупе, значи. Ами добре.

Джуджето го наблюдаваше зорко. По лицето на човека не мина дори сянка на усмивка.

— Да, сър. Казвам се Веселко Дребнодупе. — Още нямаше и една допълнителна гънчица по бузите на Командира. — А баща ми се казва Страшньо Дребнодупе — добави, както някой побутва с език гнил зъб, за да провери кога ще го прониже болката.