Алистър Маклейн - Кукла на верига

Успях да съзра краката му на не повече от метър диагонално от мен. За частица от секундата извих очи нагоре. Със съсредоточен израз, примесен с приятно удивление, Марсел бързаше да прехвърли солидната сума, която носех в портфейла си, в собствения си джоб. Държеше портфейла в лявата си ръка, докато пистолетът му висеше на свития среден пръст на същата ръка, прокаран през предпазителя на спусъка. Толкова беше погълнат от заниманието си, че не забеляза кога изпънах ръце, за да се заловя по-яко за въжетата.

С цялата омраза, гняв и болка, насъбрана в тялото ми, неистово се отхвърлих в пълния си ръст напред и нагоре — не мисля, че Марсел изобщо видя косящите ми крака да приближават. Не издаде никакъв звук, просто подскочи напред, падна върху мен и се свлече бавно на пода. Остана да лежи там и главата му се затъркаля от едното рамо до другото, дали под въздействие на подсъзнателен рефлекс или на съзнателен, предизвикан от пароксизъм на агония в иначе вцепененото тяло, не можех да определя, но и без това не бях склонен да допускам никакви рискове повече. Изправих се, отстъпих назад, колкото ми позволяваха въжетата, и отново връхлетях върху него. Смътно се зачудих, че главата му остана на раменете — наистина не беше хубаво от моя страна, но в края на краищата нямах работа с хубави хора.

Пистолетът продължаваше да стои захванат около средния пръст на лявата му ръка. С бомбетата на обувките си успях да го освободя. После се помъчих да го стисна между стъпалата си, но коефициентът на триене между метала и кожата е твърде нисък и оръжието все се изплъзваше. Изух обувките след продължително влачене на токовете по пода, после и чорапите — по същия начин, но след много по-дълги усилия. Междувременно одрах значително количество кожа от ходилата си и натрупах порядъчна доза тресчици в тях, ала всъщност не изпитах реално усещане за болка — огънят в лицето ми превръщаше всички други дразнители в маловажни, чак в несъществуващи.

С боси крака отлично сполучих да захвана пистолета. Като притисках здраво ходилата си едно към друго, събрах двата края на въжето и се изтеглих, додето достигнах гредата. По този начин си осигурих четири стъпки свободно въже, повече от достатъчно. Увиснах на лявата си ръка, протегнах дясната и същевременно свих крака в коленете. Миг по-късно държах пистолета.

Спуснах се на пода, опънах въжето, вързано за дясната ми китка, и опрях дулото о него. Още първият изстрел го прекъсна и то така гладко, сякаш бе разсечено с нож. Развързах се, отпрах предницата от снежно бялата риза на Марсел, за да избърша окървавеното си лице и уста, прибрах обратно портфейла и парите си и потеглих. Не знаех дали Марсел е жив или мъртъв, изглеждаше ми по-скоро мъртъв, ала не проявих достатъчно любопитство, за да проверя.

Беше рано следобед, когато се върнах в Амстердам, и слънцето — свидетел на смъртта на Меги тази сутрин — символично бе се скрило. Тежки облаци се носеха откъм Зуйдер Зее. Бих могъл да стигна града час по-рано, но дежурният лекар от крайградската болница, където спрях да ми оправят лицето, преливаше от въпроси и доста се пораздразни от упоритите ми твърдения, че за момента не се нуждая от нищо друго освен от лейкопласт — в солидно количество действително — и че шевовете и бинтовете е по-добре да останат за после. С полузатвореното си ляво око, многоцветни синини и безброй лепенки сигурно съм приличал на току-що преживял влакова катастрофа, ала все пак видът ми не бе чак толкова страшен, че да кара малките деца да се крият зад полите на майките си.

Паркирах полицейското такси недалеч от някакъв гараж за даване коли под наем и криво-ляво успях да убедя собственика да ми заеме един малък черен опел. Той не бе особено склонен и нищо чудно — състоянието на лицето ми бе такова, че всеки би се усъмнил в шофьорското ми умение, но тъй или инак човекът ми даде колата. Тъкмо напусках гаража и първите капки дъжд затупкаха по покрива; спрях до полицейското такси, взех чантата на Астрид и два чифта белезници ей така, за кадем, и продължих по своя път.

Паркирах опела във вече твърде добре познатата ми странична уличка и тръгнах надолу към канала. Надникнах зад ъгъла и моментално отдръпнах глава — следващия път надзърнах само с едно око.

Един черен мерцедес бе спрял пред входа на Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество. Капакът на просторния багажник бе вдигнат и двама мъже тъкмо наместваха някаква очевидно много тежка кутия вътре — две или три подобни кутии вече се намираха на дъното. Единия от мъжете познах тозчас — отец Гудбоди; другия, слаб, среден на ръст, облечен в тъмен костюм, с черна коса и смугло лице, идентифицирах също моментално — мургавия убиец, който застреля Джими Дюкло на летище „Схипсхол“. За миг забравих всичките си болки. Не че ме обзе безмерна радост при вида на този човек — просто досега той рядко се появяваше в мислите ми. Чувствувах, че колелото се завърта докрай.