Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Искам да те чувам, като крещиш — подметна той небрежно. — Не вярвам дамите отвън да обърнат особено внимание.

В това бях сигурен.

— Учудвам се как д-р Гудбоди не остана. — Гласът ми изобщо не приличаше на глас, камо ли на моя — представляваше удебелено и дрезгаво стенание и с такава мъка изговарях думите, сякаш ларинксът ми бе повреден.

Марсел се захили:

— Д-р Гудбоди има да свърши належащи неща в Амстердам. И важни.

— Също и да пренесе важни неща от тук до Амстердам.

— Несъмнено — захили се отново той и аз почти успях да видя как целият се издува. — Според класическите правила, драги мой Шерман, когато човек се намира в твойто положение, загубил е играта и е на път да умре, налага се човекът в мойто положение да обясни подробно точно къде загубилият е сгрешил. Но да оставим това, че списъкът на твоите фатални грешки е толкова дълъг, та ще бъде прекалено досадно да ги изреждам всичките. Чисто и просто не ме е грижа за тия неща. Затова да преминем към другото, а?

— Към кое друго? — Почва се, рекох си, но какво от това — повече като че ли нищо не бе от значение.

— Поръката на мистър Дърел, разбира се. Болка, подобна на касапски сатър, проряза едната половина от лицето ми, щом цевта на пистолета му се впи в нея. Помислих, че лявата ми ябълчна кост положително е счупена, ала все пак не бях сигурен. С езика си обаче установих, че два от зъбите ми са изкъртени безвъзвратно.

— Мистър Дърел — заговори весело Марсел — ми поръча да ти предам, че никак не обича да бъде бичуван с пистолет.

Този път под прицел взе дясната ми буза и макар да го видях как замахва и да знаех, че там ще удари, въпреки опита да отметна глава, не успях да се дръпна. Сега не ме заболя така лошо като преди, независимо че съзнавах временната си слепота, която неминуемо последва сияйната бяла светлина, сякаш експлодирала в очите ми. Цялото ми лице бе в огън, главата ми се цепеше, ала умът ми бе необикновено бистър. Още съвсем малко от тоя систематичен побой и дори най-големият специалист по пластична хирургия ще поклати безпомощно глава. Но далеч по-страшното бе, че твърде скоро щях да загубя съзнание, хем може би за часове. Като че имах една-единствена надежда — да направя ударите му хаотични.

Изплюх един зъб и процедих:

— Кокона. — Намекът бе повече от ясен.

По една или друга причина това го вбеси. Лустрото на благовъзпитаната му изтънченост едва ли бе по-плътно от лучена обвивка, освен това не избледня постепенно, а се изпари в миг, за да оголи един обезумял, разярен дивак, който се нахвърли върху мен със сляпата ярост и безсмислие, характерни за душевно разстроен човек, какъвто почти сигурно бе и в действителност. От всички посоки се сипеха удари върху главата и раменете ми, юмручни и с пистолет, а когато се помъчих да се предпазя, доколкото мога, зад ръцете си, пренесе свирепата си канонада върху тялото ми. Застенах, очите ми се обърнаха, краката ми станаха на желе и стига да можех, веднага щях да се срутя на земята, само че сега останах да вися безжизнено на въжетата, стегнали китките ми.

Още няколко секунди на агония изтекоха, преди Марсел да се отърси дотам от беса си, та да проумее, че си губи само времето — от негова гледна точка сигурно бе, кажи-речи, ненужно да наказваш някого, щом не чувствува никакъв ефект от наказанието. Издаде странен гърлен звук, който вероятно говореше за разочарование най-вече, после просто остана на мястото си, като дишаше запъхтяно. Какво замисля да прави по-нататък, не можех да предвидя, пък и не смеех да отворя очите си.

Чух го, че се размърда, и се престраших да погледна за миг с крайчеца на окото. Моментната му ярост бе отминала и — очевидно колкото бе садистичен, толкова и не пропускаше да се възползува от изгодни възможности — сега той бе вдигнал сакото ми и тъкмо го пребъркваше с надежда, но без успех, понеже портфейлите, пригодени за вътрешен джоб, неизменно падат и се губят, когато сакото се носи преметнато през ръка, и аз благоразумно бях преместил портфейла, паспорта и шофьорската книжка в задния джоб на панталона си. Марсел явно бързо стигна до вярното заключение, защото почти незабавно чух стъпките му и усетих как портфейлът бива измъкнат от задния ми джоб.

Сега стоеше малко встрани от мен. Не го виждах, но го чувствувах. Изпъшках и немощно се заклатих, увиснал на въжетата, които ме държаха за гредата горе. Краката ми бяха отхвръкнали далеч назад, бомбетата на обувките ми опираха пода. Отворих очи едва-едва.