Алистър Маклейн - Кукла на верига

Марсел облиза устни. Надявах се, че няма да сметне повдигането на ризата ми, причинено от бясното туптене на сърцето ми, за движение, което би могло да се изтълкува подозрително. Гудбоди приближи предпазливо изотзад, върза здраво края на въжето за дясната ми китка, прекара го през една хоризонтална греда и после, както ми се стори, след ненужно продължителен период на подготовка, пристегна и лявата ми китка. Двете ми ръце бяха вдигнати на нивото на ушите. Гудбоди измъкна ново въже.

— От моя приятел Марсел — подхвана словоохотливо Гудбоди — научих, че владеете някои сръчности с ръцете. Мисля си, че нищо чудно да сте също толкова надарен и с краката. — Наведе се и омота глезените ми с ентусиазъм, който не вещаеше нищо добро за кръвообръщението на долните ми крайници. — А още си мисля, че навярно ще искате да направите някоя забележка относно сценката, която след малко ще наблюдавате. Бихме предпочели да мине без забележки. — Натъпка в устата ми някаква съвсем не чиста носна кърпа и отгоре върза друга. — Добре е, нали? Какво ще кажеш, Марсел?

Очите на Марсел проблеснаха.

— Имам да предам нещо на Шерман от мистър Дърел.

— Кротко, кротко, драги приятелю, да не избързваме толкова. По-късно ще има време за това. Но засега искаме нашият приятел да бъде в пълно владеене на своите сетива — незамъглено зрение, неповреден слух и възможно най-бистър ум, — за да оцени всички художествени нюанси на забавлението, което сме подготвили в негова чест.

— Разбира се, мистър Гудбоди — каза покорно Марсел. И отново гадно облиза устни. — Но после…

— После — рече Гудбоди щедро — можеш да му предадеш каквото пожелаеш. Но помни — искам да е още жив, когато плевнята довечера почне да гори. Жалко наистина, че няма да имаме възможност да наблюдаваме това по-отблизо. — Изглеждаше искрено печален. — Вие и тази чаровна млада дама там… когато намерят обгорените ви останки между пепелищата… хм, сигурен съм, че ще направят своите изводи колко небрежни са младежите в любовните си блянове. Да се пуши в плевни, както вие току-що постъпихте, е най-неразумното нещо. Най-неразумното. Довиждане, мистър Шерман, и не мислете, че ви казвам „о ревоар“. Струва ми се, че трябва да наблюдавам танца на сеното по-отблизо. Такъв очарователен старинен обичай. Вярвам, ще се съгласите.

Гудбоди пое надолу, като остави Марсел да се облизва. Не бях във възторг от идеята да бъда насаме с Марсел, но това нямаше никакво значение за мен в момента. Обърнах се и вперих очи в пролуката между дъските.

Селянките бяха допили кафето си и тромаво се изправяха на крака. Труди и Меги се намираха точно под мен.

— Нали беше хубав кейкът, Меги? — запита Труди. — И кафето също?

— Чудесни, Труди, чудесни. Но постоях достатъчно. Имам още да пазарувам. Трябва да вървя. — Меги спря и се огледа. — Какво е това?

Два акордеона засвириха плавно и нежно. Не успях да съзра никъде музикантите — звуците сякаш долитаха иззад далечния край на купата сено, която селянките бяха струпали, преди да седнат на закуска.

Труди скочи на крака и запляска възбудено. Протегна ръце и вдигна Меги.

— Танцът на сеното! — завика Труди като дете, което получава подарък за рождения си ден. — Танцът на сеното! Ще играят танца на сеното! Значи, си им харесала, Меги. Те го танцуват за теб! Значи, вече си им приятел.

Селянките, всичките на средна възраст или по-стари, с необикновено, почти ужасяващо безлични лица, почнаха да се движат с някаква тромава прецизност. След като нарамиха вилите си като пушки, образуваха колона и тежко взеха да се полюшкват напред-назад — плитките им подскачаха във въздуха, докато музиката от акордеоните се засили. Направиха по един бавен пирует, после подновиха ритмичния си марш. Забелязах, че сега колоната постепенно се заизвива във форма на полумесец.

— Никога не съм виждала такъв танц. — Гласът на Меги беше озадачен.

Аз също никога не бях виждал такъв танц и с болезнена и вледеняваща увереност знаех, че никога няма да поискам да го видя повторно — не че имах някакъв шанс, както изглеждаше в момента, да видя какъвто и да било танц повече.

Труди отрази мислите ми, ала зловещата нотка убягна на Меги.

— Никога няма да видиш такъв танц повторно, Меги — рече тя. — Те едва започват. О, Меги, те трябва много да са те харесали… Виж, искат да отидеш при тях!

— Аз?

— Да, Меги. Защото те харесват. Понякога молят мен. Днеска теб.

— Трябва да си вървя, Труди.

— Моля те, Меги. Само малко. Нищо не трябва да правиш. Само да стоиш и да ги гледаш. Моля те, Меги. Ще се обидят, ако не отидеш при тях.