Алистър Маклейн - Кукла на верига

Отказах се от първоначалното си намерение. Бързо прекрачих прага на магазина, ала не се запътих по посока на Меги — съвсем нямах желание Херта и Труди да ме видят, че разговарям с нея, — ами заех стратегическа позиция зад една висока „въртележка“ с пощенски картички и зачаках Херта и Труди да отминат.

Ала не отминаха. Наистина отминаха входа, спор няма, но само толкова, защото в следващия момент Труди ненадейно спря, надникна през витрината точно където стоеше Меги и задърпа Херта за ръка. Секунди по-късно успя да сломи очевидната съпротива на Херта да влязат в магазина, пусна бавачката си, която остана да кръжи заплашително след нея подобно на вулкан, готов да избухне, приближи и улови Меги за ръката.

— Аз те познавам — рече Труди възторжено. — Познавам те!

Меги се обърна и се засмя:

— И аз те познавам. Здравей, Труди.

— А това е Херта. — Труди кимна към Херта, която, изглежда, не одобряваше изобщо действията й. — Херта, това е приятелката ми Меги.

В отговор Херта още повече се намръщи.

— Майор Шерман е мой приятел — продължи Труди.

— Знам — усмихна се Меги.

— Меги, ти приятелка ли си ми?

— Разбира се, Труди.

— Труди изглеждаше доволна.

— Аз имам и много други приятели. Искаш ли да ги видиш? — Тя почти притегли Меги до вратата и вдигна ръка. Сочеше на север и аз разбрах, че единствено може да става дума за сеносъбирачите в далечния край на полето. — Виж. Ето ги там.

— Сигурна съм, че са много симпатични приятели — отвърна любезно Меги.

Някакъв любител на пощенски картички се сбута в мен, за да ми подскаже, че трябва да се отместя, понеже му преча да гледа — не знам точно как съм го погледнал, но във всеки случай веднага побърза да се отдалечи.

— Те са чудесни приятели — говореше Труди. Кимна към Херта и посочи чантата в ръката й. — Когато ние с Херта идваме тук, винаги им носим закуска и кафе. — После добави импулсивно: — Ела да те запозная с тях, Меги. — И когато Меги се заколеба, попита с тревога: — Ти си ми приятелка, нали?

— Разбира се, но…

— Те са толкова мили приятели — каза умолително Труди. — И са толкова весели. Свирят и танцуват. Ако сме добри, може да ни изиграят танца на сеното.

— Танца на сеното?

— Да, Меги. Танца на сеното. Хайде, Меги. Всички вие сте ми приятели. Моля те, ела. Само заради мене. А, Меги?

— Е, добре — неохотно се засмя Меги. — Щом е заради тебе, Труди. Но няма да се бавя много.

— О, как те обичам, Меги. — Труди стисна ръката й. — Наистина те обичам.

Трите потеглиха. Изчаках разумно да мине малко време, после предпазливо се измъкнах от магазина. Бяха се отдалечили вече на около петдесетина метра — покрай постройката, която Меги трябваше да наблюдава, и навътре в ливадите. Сеносъбирачите се намираха поне на петстотин метра напред и в момента трупаха своята първа купа за деня в близост до някаква типично холандска плевня, която дори от това разстояние личеше, че е порядъчно стара и порутена. Успявах да доловя оживените гласове на трите, докато крачеха по прясно окосената люцерна, ала се създаваше впечатление, че само Труди бърбори — тя отново бе преминала към обичайните си подскоци досущ като пролетно агънце. Всъщност Труди никога не вървеше, а подскачаше.

Последвах ги, но без да подскачам. Жив плет обточваше края на ливадата и аз благоразумно го използвах за преграда между мен и двете момичета плюс Херта, като поддържах дистанция от трийсет-четирийсет метра зад тях. Не се и съмнявах, че методът ми на придвижване изглежда почти толкова необикновен, колкото и този на Труди — живият плет бе по-малко от пет стъпки висок и аз изминах петстотинте метра превит надве подобно на някой старец, загазил от лумбаго.

Скоро трите достигнаха старата плевня и седнаха откъм западната й страна, на сянка — слънцето ставаше все по-жарко. Изравних се с плевнята, тъй че да ме прикрива от тях, както и от сеносъбирачите, пробягах бързо отделящото ме от нея разстояние и през една странична врата влязох вътре.

Не бях сгрешил в предположенията си за плевнята. Това бе постройка най-малко на сто години и действително бе в окаяно състояние. Дъсченият под бе хлътнал, дървените стени се бяха изкривили почти навсякъде, където имаше възможност за това, а някои от първоначално предназначените за проветрение тесни цепнатини между хоризонталните дъски се бяха изкорубили и разширили до такава степен, че тук-таме човек направо можеше да провре главата си през тях.

Плевнята разполагаше с втори етаж за складиране на сено, чийто под имаше вид, сякаш всеки миг ще се срути — беше толкова прогнил и прояден от червеи, че дори един английски агент за продажба на недвижими имоти би намерил за трудно да го пласира като антика, естествено. Струваше ми се, че няма да може да издържи и средно охранена мишка, камо ли мен, но долната част на плевнята не бе удобна за наблюдение, пък още повече не ми се щеше, като надничам през някоя от цепнатините по стената, да открия току под носа си някой, случайно или не, също да наднича, само че в обратна посока. Затова неохотно поех по разнебитеното дървено стълбище, което водеше горе.