Алистър Маклейн - Кукла на верига

Прословутото непостоянно холандско време отново чувствително се бе променило, само че в добър смисъл. Още като напусках Амстердам, почна да се прояснява и сега по иначе безоблачното небе се носеха само ефирни, прилични на късове памук кълба, докато вече жарките лъчи на слънцето вдигаха пара от покривите на къщите и околните поля. Запътих се с бавна, все пак не съвсем бавна, крачка към постройката, която бях поръчал на Меги да наблюдава. Вратата сега беше широко отворена и във вътрешността на няколко пъти мярнах да се движат хора — само жени, облечени в техните народни носии. Сегиз-тогиз някоя от тях излизаше и поемаше към селото, или пък се появяваше мъж с кашон в ръце, който поставяше в количка и откарваше нататък. Види се, тук бе седалището на някакъв вид надомно производство, но точно какво, бе невъзможно да се разбере отвън. Че това производство бе напълно безвредно, се потвърждаваше от факта, че туристите, случайно минали оттам, любезно биваха канени да заповядат вътре и да разгледат. Всичките, които забелязах да влизат, излязоха обратно, тъй че мястото явно далеч не бе от най-злокобните. На север от постройката се простираше едно огромно пространство, почти изцяло засято с люцерна, и в далечината успях да съзра група традиционно облечени жени да обръщат окосено сено, за да се изсуши на утринното слънце. Мъжете на Хюйлер, рекох си аз, изглежда, си живеят живота — човек оставаше с впечатлението, че никой от тях не се занимава с никаква работа.

От Меги нямаше и следа тук. Върнах се в селото, купих чифт очила с бледо оцветени стъкла — плътно тъмните очила наместо да служат за прикритие, по-скоро привличат вниманието, където навярно се корени и причината толкова много хора да ги носят, — също си избрах някаква грозна сламена шапка, с която за нищо на света не бих се показал извън Хюйлер. Разбира се, тия неща трудно биха могли да минат за идеална маскировка, тъй като нищо друго освен помада или грим не бе в състояние да прикрие белезите по лицето ми, ала все пак ми осигуриха известна анонимност и според мен спомагаха да не се отличавам очебийно от тълпите туристи, които скитаха из селото.

Хюйлер е нищо и никакво селце наистина, но когато се заловите да търсите някого, за чието местонахождение нямате и понятие, и когато този някой може да блуждае нагоре-надолу едновременно с вас, тогава дори най-малкото населено място лесно се превръща в потискащо голям град. Без да бия на очи, на бърза ръка пребродих всяка уличка на Хюйлер, но никъде нямаше и помен от Меги.

Още малко оставаше и чувствувах как съвсем ще ме обземе отчаянието, от друга страна, пренебрегвах гласа, който с тъпа увереност ми повтаряше, че съм дошъл твърде късно, а също притеснението ми се усилваше и от факта, че бързината на издирването трябва да бъде поне умерена. Сега подхванах обиколка из всички магазини и кафенета, макар че, ако Меги все още бе жива и здрава, почти не вярвах да я намеря на такова място пред вид задачата, която й бях възложил. Ала не можех да си позволя да подмина и най-незначителната вероятност.

Търсенето в магазините и кафенетата около вътрешното пристанище завърши без успех — обиколих ги всичките. После преминах към поредицата от разширяващи се концентрични кръгове, доколкото човек може да отнесе подобен геометрически термин към лабиринта от тесни улички, който се нарича Хюйлер. И тъкмо в най-външния от тези кръгове открих Меги, открих я жива, здрава и читава — облекчението ми обаче едва ли бе по-силно от съзнанието колко глупаво всъщност бях постъпил.

Намерих я там, където би трябвало най-напред да я потърся, ако бях задействувал мозъка си, както бе сторила тя. Наистина бях й поръчал да държи под око постройката, но същевременно да бъде и сред хора — в момента тя просто изпълняваше указанията ми. Намираше се в един голям и претъпкан сувенирен магазин, разглеждаше някои от изложените стоки, ала всъщност очите й бяха другаде — втренчено наблюдаваше въпросната постройка, отдалечена на по-малко от трийсетина метра зад витрината, и то до такава степен бе се съсредоточила, че изобщо не ме забеляза. Тъкмо се приготвих да вляза в магазина, за да й се обадя, когато изневиделица съзрях нещо, което тутакси ме закова на място и ме застави да се вторача почти колкото Меги, макар и не в същата посока.

От долния край на улицата се задаваха Труди и Херта. Облечена в розова рокля без ръкави и с бели памучни ръкавици до лакътя, Труди припкаше напред по обичайния си детски маниер, русата й коса се вееше във въздуха, на лицето й грееше усмивка. Намъкната в чудатите си дрехи, Херта достолепно напредваше с гъшата си походка покрай нея, в ръка носеше голяма кожена чанта.