Алистър Маклейн - Кукла на верига

Изнесоха още една кутия от църквата, натовариха я и затвориха багажника. Върнах се при опела и когато завих по канала, мерцедесът на Гудбоди и мургавия мъж вече се бе отдалечил на стотина метра. Последвах ги на благоразумна дистанция.

Дъждът постепенно се засили, докато черният мерцедес напредваше през града и в югозападна посока. Макар и да нямаше още три часът, буреносна мрачина покриваше небето, сякаш падаше здрач. Лично на мен това не ми пречеше, дори напротив — така се облекчаваше задачата ми, защото в Холандия, според правилата за движение при проливен дъжд водачите са задължени да включат светлините си и при тия условия всички коли се превръщат в безформени тъмни силуети.

Отминахме предградията и продължихме извън града. Нямаше елемент на преследване и дива гонитба в нашия ход. Макар да шофираше мощна машина, Гудбоди предпочиташе да кара съвсем умерено и това едва ли бе изненадващо пред вид значителната тежина, която имаше в багажника. Следях внимателно пътните знаци и скоро напълно се уверих къде отиваме — всъщност никога не съм се и съмнявал сериозно.

Сметнах, че ще е по-мъдро да пристигна при нашата обща цел преди Гудбоди и мургавия мъж, затова се приближих плътно зад мерцедеса, на петнайсетина метра. Не се опасявах, че Гудбоди може да ме познае в огледалото си, защото задните гуми на колата му постоянно изхвърляха гъста струя пръски и за него би било много трудно да различи нещо повече от чифт къси фарове на автомобил отзад. Изчаках, додето стигнем един прав участък от пътя, изнесох се в насрещното платно и натиснах газта. Щом се изравних с мерцедеса, Гудбоди хвърли бегъл и безразличен поглед към колата, която го задминаваше, сетне все така безразлично погледна отново напред. Лицето му премина край мен просто като бледо петно и при този толкова силен дъжд и заслепителни пръски от двата автомобила знаех, че е направо невъзможно да ме познае. Отдалечих се и се върнах в дясното платно, без да намалявам скоростта.

След три километра стигнах до някакъв разклон вдясно, пътепоказалецът гласеше: „Кастел Линден — 1 км.“ Свих по страничния път и минута по-късно преминах през една величествена каменна арка с надпис от златни букви „Кастел Линден“. Продължих още може би двеста метра, после отбих встрани и спрях опела в един гъст храсталак.

Види се, пак щях да се намокря, ала май голям избор нямах. Напуснах колата и затичах през някаква рядка горичка, докато накрая навлязох в плътен пояс от стари борове, които очевидно бяха засадени с цел да предпазват от вятър разположено в близост обиталище.

Запровирах се предпазливо между дърветата и обиталището скоро се появи — Кастел Линден. Без да обръщам повече внимание на дъжда, шибащ незащитения ми гръб, легнах по корем зад прикритието на високата трева и няколко храсти и заразглеждах.

Непосредствено пред мен се простираше обиколна пътна алея, застлана с чакъл, която вдясно водеше до арката. Отвъд този път се намираше самият замък Кастел Линден — правоъгълна, четириетажна постройка, първите два етажа с прозорци, по-нагоре с амбразури, увенчана с кули и назъбена с бойници според най-добрата средновековна традиция. Замъкът бе обкръжен с непрекъснат защитен ров, широк към пет метра, и както твърдеше пътеводителят, дълбок също толкова. Единствено липсваше подвижният мост, макар че подемните му вериги все още можеха да се видят здраво захванати в масивната зидария на стените. На негово място имаше полегато стълбище от двайсетина широки и ниски стъпала, издялани от камък, които прехвърляха рова и водеха до солидна порта, направена, изглежда, от дъбово дърво. Вляво от мен, на около трийсет метра встрани от замъка, забелязах четириъгълна, едноетажна сграда от тухли, очевидно твърде скоро построена.

Черният мерцедес се появи откъм арката, захрущя по чакълестата алея и спря близо до четириъгълната постройка. Мургавият мъж слезе и обиколи веднъж замъка, докато Гудбоди остана в колата — досега Гудбоди нито един път не ми направи впечатление да е човек, който си позволява рискове. Той също слезе и двамата се заловиха да пренесат съдържанието на багажника в сградата, чиято врата наистина беше заключена, но очевидно Гудбоди си послужи с нормален ключ, а не с шперц. След като внесоха и последната кутия, вратата се затвори след тях.

Надигнах се предпазливо и се запрокрадвах зад храсталаците, додето се озовах встрани от сградата. Отново много предпазливо приближих мерцедеса и надникнах. В колата нямаше нищо забележително — във всеки случай липсваше това, което търсех. Вече със затаен дъх отидох на пръсти до един страничен прозорец и надзърнах.