Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Тогава нищо чудно защо църквите пустеят — забелязах аз.

— А! Но човек трябва да се наслади на създаването им, не мислите ли? Ето тези тежести например. Ние ги измерваме и претегляме и в подходящо време се връщаме да ги заменим с други — като тези, които донесохме сега. Ала нашите тежести не са съвсем еднакви с предишните. Има нещо поставено в тях. После часовниците се опаковат, проверяват се от митническите власти, запечатват се и се изпращат с официалната благословия на правителството до някои… приятели… в чужбина. Винаги съм твърдял, че това е една от най-съвършените ми схеми.

Жак прочисти гърлото си почтително.

— Струва ми се, казахте, че бързате, мистър Гудбоди.

— Голям прагматик си, Жак, голям. Но, разбира се, в случая си прав. Първо да се погрижим за нашия… ъ… елитен полицейски инспектор, пък после ще се заловим за работа. Виж сега дали хоризонтът е чист.

С гримаса на отвращение Гудбоди отново извади пистолета си, докато Жак безшумно тръгна на разузнаване. Само след секунди се върна, кимна и двамата ме подкараха пред тях: първо навън, после пресякохме чакълестата алея нагоре по стъпалата над рова и спряхме пред масивната дъбова порта. Гудбоди извади ключ, не шперц, отключи и прекрачихме прага. Изкачихме се по някакво стълбище, завървяхме по дълъг коридор и на края влязохме в една стая.

Стаята беше наистина огромна и почти цялата обкичена със стотици часовници. Никога не бях виждал толкова много, събрани на едно място, нито пък с такава стойност — колекцията положително беше страшно скъпа. До един часовниците бяха стенни и с махало, някои — много големи, всички — много стари. Явно само съвсем малко от тях вървяха, но независимо от това общият им звук едва се търпеше. Не бих могъл да работя в такава стая и десет минути.

— Една от най-прекрасните колекции на света — заяви Гудбоди гордо, сякаш той бе собственикът. — Ако не и най-прекрасната. А както ще видите или по-скоро ще чуете, всичките работят безотказно.

Чух думите му, но до съзнанието ми не стигнаха. Втренчено гледах към пода, в човешката фигура, просната там, с дълга черна коса почти до раменете и изхвръкнали лопатки на плещите, щръкнали през овехтялото яке. Край него се търкаляха няколко парчета единичен електрически проводник, изолиран с гума. Близо до главата му лежаха чифт телефонни слушалки.

Не бе необходимо да съм завършил медицина, за да разбера, че Джордж Лемей е мъртъв.

— Нещастен случай — каза със съжаление Гудбоди, — истински нещастен случай. Нямахме намерения да свършва така. Боя се, че организмът на този клетник сигурно е бил крайно обезсилен от лишенията, които е изтърпял досега.

— Вие сте го убили — казах аз.

— Формално погледнато, да.

— Защо?

— Защото неговата високопринципна сестра, която погрешно вярваше в течение на години, че разполагаме със сведения, доказващи вината на брат й относно едно убийство, най на края успя да го склони да отиде в полицията. Ето защо трябваше временно да ги отстраним от амстердамската сцена — но не, разбира се, по начин, който да ви разтревожи. Боя се, мистър Шерман, че донякъде носите отговорност за смъртта на клетото момче. А също и за смъртта на сестра му. А също и за смъртта на вашата красива сътрудничка — Меги, мисля тъй се казваше. — Гудбоди бързо отстъпи назад, като държеше пистолета си насочен с изпъната ръка. — Не смейте да се нахвърляте върху мен. Доколкото виждам, не сте останали доволен от представлението, да? Сигурен съм, че същото се отнася и за Меги. А боя се също и за другата ви приятелка, Белинда, която ще умре тази вечер. А! Това ви жегна надълбоко, забелязвам. Стига да можехте, бихте ме убили, нали, мистър Шерман? — Смееше се тихо, но студените, втренчени очи бяха очи на ненормален.

— Да — отвърнах беззвучно, — бих ви убил.

— Току-що й изпратихме една малка записка. — Гудбоди се забавляваше безкрайно. — Код „Бирмингам“, струва ми се… Тя ще ни намери в склада на нашите добри приятели Моргенщерн и Мюгенталер, които отсега нататък ще бъдат извън всяко подозрение завинаги. Та кой друг освен някой откачен ще дръзне да извърши в сградата на собствената си фирма две толкова зловещи престъпления? Отлично алиби, не мислите ли? Още една кукла на верига. Като хилядите навред по света — впримчени и танцуващи по нашата свирка.

— Разбира се, вие знаете много добре, че сте напълно луд, нали? — казах аз.

— Вържи го — отвърна грубо Гудбоди. Изтънчените му маниери най-после се пропукаха. Истината сигурно го засегна.